Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Уикс: също настоящ сенатор, но чиято главна трудност не се състоеше в състезаването, а по-скоро в липсата на средства за избирателната му кампания. Хазната на Мериленд бе пресъхнала, а престижното семейство Уикс не желаеше да се обвързва с финансиране. Според „Балтиморско Слънце“, Алтън Уикс бе провел частни разговори с редица водещи бизнесмени от Мериленд и им бе казал, че Вашингтон възнамерява да разхлаби портфейла си. Можеха да разчитат най-малко на осемдесет милиона, насочени в промишлеността на Мериленд… Финансовите източници на кампанията на Уикс изведнъж станаха значителни.

Въпреки това, избирането на двамата сенатори бе станало шест месеца преди отпускането на парите. И въпреки, че беше възможно сенаторите да си имат вземане-даване с финансите на Отбраната, не беше логично да знаят точния им размер.

И двамата сенатори си имаха работа с Дженеси Индъстриз.

Армбрастър подпомагаше развитието на „Норад“ изтребителите на Дженеси, един проект, който от самото начало не вдъхваше доверие.

Уикс бе успял да финансира едно също толкова подозрително начинание в мерилендския клон на Дженеси. Изграждане на брегова радарна мрежа, оправдана от незасечено проникване на два самолета преди няколко години.

Тривейн събра документите и се изправи. Направи знак на чиновника през стъклената врата и бръкна в джоба си.

На улицата реши да използува автомат и да се обади на Уилям Хил. Трябваше да се срещне с Хил по повод на един друг „проект“, засягащ морското разузнаване; бе въпрос на дни, а може би и на часове, благодарение на Тривейн фактът да излезе на повърхността. Това бе причината за предходното посещение на Джорджтаун; не бе разговор, който може да се проведе по телефона.

На Министерството на военноморските сили бе поверено оборудването на четири атомни подводници с най-модерна електронна разузнавателна техника. Срокът отдавна бе изтекъл, две от електронно-техническите фирми, страни по договора, бяха фалирали; четирите подводници все още се намираха на сухия док и не можеха да бъдат пуснати в действие.

Още по време на проучванията, един от четиримата шкипери на подводниците, бе критикувал гласно операцията. Думите на морския офицер пред официална аудитория достигнаха до ушите на един агресивен журналист от Вашингтон, на име Родерик Брус, който заплаши да публикува историята. Централното Разузнавателно Управление и Министерството на военноморските сили бяха в паника, истинска паника. Да се направят публично достояние електронните инсталации на подводниците бе опасно; известието, че работата е оплескана удвояваше опасността, но признаването, че корабите не са в необходимата форма бе открита покана руснаците и китайците да заплашат с война.

Това бе една деликатна ситуация, и подкомисията на Тривейн бе обвинена, че създава много големи рискове.

Съществуваха други изявления, противоположни становища. И той нямаше да се предаде, докато тези становища също не бяха анализирани. Направи ли го веднъж, оттегли ли се, неговата подкомисия ще бъде осакатена. Не можеше да си позволи това.

А съществуваше и друг проблем — недоказуем, само слух, но в хармония с всичко, което научаваха.

Отново Дженеси Индъстриз.

Слуховете в адвокатските среди бяха, че Дженеси подготвят оферта да получат електронното оборудване на подводниците. Носеха се слухове, че Дженеси са допринесли за фалита на двете фирми.

Тривейн влезе в една аптека, отиде до телефона и набра номера на Хил.

Посланикът, разбира се, щеше да го приеме веднага.

— Да започнем с това, че тезата на ЦРУ, че руснаците и китайците не са наясно със ситуацията, е направо смешна. Тези подводници са прекарали месеци в Ню Лондон, едно обикновено наблюдение би разкрило тяхното състояние.

— В такъв случай съм прав да ги притисна?

— Бих казал точно така, — отговори Хил иззад масата от махагон, която му служеше като бюро. — Също така бих ти предложил да направиш жест за Управлението и Министерството, като говориш с този репортер, този Брус; да се опиташ да го накараш да охлаби въжето. Страховете им са реални, пък дори и за да спасят собствената си кожа.

— Нямам нищо против това. Само не искам да оттеглям персонала си от проучванията.

— Не мисля, че трябва… Не мисля, че ще ти се наложи.

— Благодаря.

Уилям Хил потъна в облегалката на стола си.

— Кажи ми, Тривейн. Изминаха два месеца. Какво мислиш?

— Това е лудост. Знам, че използувам повърхностна дума, но за момент тя най-добре описва положението. Икономиката на най-голямата корпорация в света се управлява от лунатици… Или, може би, това е образът, който се цели да бъде създаден.