Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Не в този свят. Отишли сме отвъд това.

— Отново няма да се съглася. Тъкмо стигнахме до точката, където това е задължително.

— Добре. Да вземем сегашното ти поле на действие. Видял си достатъчно, как смяташ да завършиш проверките и балансите си?

— Като открия закономерност. Закономерност с характеристики, присъщи на всички останали, на всяка цена колкото се може по-близки.

— Генералът, който контролира тези неща, направи точно това, и ние сформирахме Комисия на Отбраната по разпределението. Обединените Нации направиха същото, и като резултат се появи Съветът за сигурност. Кризите все още съществуват; почти нищо не се е променило.

— Трябва да продължаваме да търсим.

— В такъв случай решението — прекъсна го Хил с тържествуваща усмивка — е в търсенето. Сега разбираш ли какво имам предвид? Докато търсенето продължава, ще можем да дишаме спокойно.

Тривейн се размърда в мекото кожено кресло. Това бе същото кресло, помисли си той, в което бе седял по време на набързо организираната среща преди десет седмици.

— Не мога да приема това, господин посланик.

— Повтарям. Откъде ще започнеш?

— Започнах… Не казах случайно това за откриването на закономерност. Една компания, достатъчно голяма за да изисква огромни капиталовложения; достатъчно сложни за да включва хиляди договори и анекси. Проект, който държи компонентите си в десетки държави… Открих ги.

Уилям Хил подпря брадата си с тънките пръсти на дясната ръка. Не снемаше поглед от Тривейн.

— Искаш да кажеш, че се концентрираш върху едно предприятие; използваш го за пример?

В гласа на Хил звучеше явно разочарование.

— Да. Асистентите ще продължат с другата работа, за да не прекъсваме. Но четиримата ми основни помощници и аз се концентрираме върху една корпорация.

Хил каза тихо.

— Чух слуховете. Може би ще откриеш врага си.

— Господин Посланик, ще имаме нужда от помощ.

— Защо? — Хил започна да драска върху бележника. Линиите на молива бяха целенасочени, контролирани и ядосани.

— Защото се очертава закономерност, която много ни безпокои. Нека да го формулирам така: колкото повече се изяснява връзката, толкова по-трудно става да се доберем до определена информация; мислим, че надушваме нещо, то ни избягва. Обясненията стават все по-неясни… как го казахте преди пет минути? „Думи“. „Проверете тук“, „проверете там“, „проверете някъде другаде“. Очевидно се опитват да потулят истината на всяка цена.

— Сигурно се занимаваш с много мащабна организация, с най-разнообразна дейност, — каза Хил с монотонен глас.

— Структурата й — да използувам израза на един от персонала ми — е „дяволски невероятна“. Главните заводи са съсредоточени на западния бряг, но администрацията им е в Чикаго.

— Звучи като списъка на загинали във войната от Уест Пойнт — Анаполис — бързо го прекъсна Хил, като смехът бавно угасваше в очите му.

— Смятах да включа редица високопоставени навремето резиденти на Вашингтон. Няколко бивши сенатори, три или четири поста в Кабинета — разбира се, обхващащи голям период от време.

Уилям Хил взе бележника, върху който драскаше и остави молива.

— Учудва ме, Тривейн, че се захващаш с Пентагона, двете камари на Конгреса, стотици различни производства, профсъюзите и правителствата на няколко щата…

Хил обърна бележника към Тривейн.

Върху него, стотици малки линии се сливаха и образуваха две думи. „Дженеси Индъстриз“.

Името му бе Родерик Брус, и звученето му създаваше същото интелигентно впечатление, както и притежателят му. Набиващо се в ухото, театрално име; бързият говор и твърдият поглед бяха част от репортерската му самоличност. Беше публикувал материали в 89 вестника из страната, имаше стандартна лекторска такса от три хиляди долара, които той постоянно даряваше за различни каузи и най-учудващото бе, че неговите колеги много го харесваха.

Причината за популярността му в четвъртото съсловие бе лесно обяснима. Род Брус — от „Вашингтон-Ню Йоркската ос на медиите“ никога не забрави, че е роден като Роджър Брустър в Ери, Пенсилвания, бе винаги щедър и ироничен към себе си.

Накратко, Род бе добро момче.

Ако работата не опираше до източниците му на информация.

Това бе научил Андрю за Брус и с нетърпение чакаше да се запознае с него. Журналистът бе проявил голямо желание да дискутира историята за четирите атомни подводници. но и ясно се изрази, че ще трябва да представи невероятно силен аргумент, за да го накара да потули историята. След три дни всичко щеше да излезе на бял свят.