Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Врагът представляваше две трети от планетата, роден от невежеството и тласкан напред от идеята за революция; идеята най-накрая — след векове — да притежава своя собствена самоличност. И веднъж притежавайки я, да я наложи на целия свят.

Нямаха значение причините, дори оправданията; рационализациите, изпълнени с мотивационни теории и дипломатически лъкатушения. Врагът бяха хората. Малцинството, контролиращо милиони и милиони; но и това малцинство с неговата нова мощ и технология, е пленник на човешката слабост и собствения си фанатизъм.

Останалият свят трябваше да бъде готов за зашеметяваща разправа с този враг. На Пол Бонър не му пукаше как ще нарекат това.

Беше достатъчно, че съществува.

И това означаваше време. И времето трябваше да бъде купено, без значение от цената или от жалките манипулации на доставчиците.

Той излезе от армейската кола и тръгна бавно по асфалтирания път към входа на комплекса. Не бързаше, нямаше за къде да бърза. Ако беше възможно, би предпочел изобщо да не стъпва тук. Не днес.

Защото днес бе началото на истинската му дейност, дейността за която бе инструктиран. Днес беше денят, в който трябваше да започне да предава конкретна информация на началниците си в Отбраната.

Знаеше го през цялото време. Още в началото разбра, че не бе избран за свръзка на Тривейн заради някакви способности.

Не притежаваше такива за този вид работа.

Също така знаеше, че постоянното, макар и безвредно разпитване, което бе правил до този момент, бе само началото на онова, което щеше да последва. Началниците му не се интересуваха от такива рутинни проблеми като: Как вървят нещата? Помещенията задоволителни ли са? На нужната висота ли е персоналът? Добър човек ли е Тривейн?… Не, полковниците и генералите имаха други задни мисли.

Бонър спря до стълбите и погледна нагоре. Три самолета „Фантом 40“ прорязаха небето в западна посока на огромна височина, белите следи бяха ясно очертани на синьото небе. Нямаше нито звук, забелязваха се едва видимите очертания на малките триъгълничета, които като миниатюрни сребърни стрелички пронизваха въздушните коридори на хоризонта.

Ударна сила — бомба и ракетен тонаж, способен да унищожи пет батальона; маневреност на полета — пълно овладяване на динамиката от нула до седемдесет хиляди фута; скорост — трета машинна.

Всичко се въртеше около това.

— Но не му се искаше да се случи точно така.

Мислите му се върнаха към тази сутрин, преди не повече от три часа. Седеше в офиса си и се опитваше да разбере нещо от отчета на някакъв полковник по повод на новите инсталации в Бенинг. Беше пълен боклук, обобщаващата оценка по-скоро отразяваше егоистичното превъзнасяне на собствените му наблюдения, отколкото самото оборудване. Молбата беше за осемдесетпроцентова замяна; придружена от ироничната забележка на предишния офицер. Това беше армейска игра, изпълнявана от посредствени играчи.

Докато Бонър драскаше отрицателната си оценка в долния край на страницата, вътрешният телефон звънна. Беше му заповядано да се яви незабавно на петия етаж — при „Месинговите изделия“, както всички под ранга на Лестър Купър — побелелият, як, словоохотлив изразител на изискванията на Пентагона. Екс-комендант на Уест Пойнт; чийто баща бе заемал същия пост. Човек на и за Армията.

Генералът изясни положението. Както повечето военни стратези беше кратък. Пол Бонър, поради военна необходимост, трябваше да се превърне в информатор. В случай, че се получи някакъв провал, щяха бързо да го заменят.

Но Армията щеше да се погрижи за него. Както веднъж се беше погрижила в Югоизточна Азия, беше го предпазила и му беше изразила своята признателност.

Всичко беше въпрос на приоритет; генералът го беше казал направо. Беше му заповядал да не се заблуждава.

— Трябва да разберете, майоре. Ние подкрепяме усилията на Тривейн. Шефовете от Обединеното командване наредиха да оказваме всякакво съдействие. Но ние не можем да му позволим да разваля жизненоважна сделка. Точно ти трябва да го разбираш… Сега си негов приятел. Ти…

През следващите пет минути бригадният генерал Купър за малко да изгуби информатора си. Той намекна за няколко срещи на Бонър и Тривейн, които Бонър не беше посочил в нито един от докладите си и за които дори не беше споменал. Нямаше причина да го прави, бяха изцяло неофициални и по никакъв начин не бяха свързани с Министерството на отбраната. Едно от тях бе уикендът в Кънектикът, в Хай Бърнигът. Другото бе малкото вечерно парти, което сегашната любовница на Бонър, разведена и живееща в Маклийн, бе дала в чест на Анди и Филис. И още едно, следобедна езда и есенно барбекю в ловната част на Мериленд. Нито едно от тези събирания нямаше никаква връзка с подкомисията на Тривейн или с назначението на Бонър за свръзка, нито едно не е платено от правителствените фондове. Майорът бе обезпокоен.