Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Предимството на финансовата картина е, че тя прониква във всички области. През последните години разпратихме стотици въпросници — нещо съвсем обичайно, всички компании ги получиха. Както знаеш, бяха закодирани подобно на рекламните купони във вестниците. Кодовете даваха времето на изпращане и назначението. След това ги проследихме с групи интервюиращи. Открихме, че в Дженеси има необичайно количество препращане. Ние очаквахме отговорите да бъдат изпращани от логически предполагаемите департаменти и отделения, те обаче идваха от съвсем други места, за които не бяхме и помисляли. Изпълнителният персонал, който нашите хора искаха да интервюират не беше по обичайните си места. Дженеси ги бяха изпратили в други клонове: на стотици, някои на хиляди мили разстояние. Някои отвъд океана… Започнахме да провеждаме конференции с ръководството. Същата история, само че по-малко прикрита. С други думи, Дженеси участваше в много ефективно и масово прикритие.

— Очевидно не достатъчно ефективно — каза тихо Тривейн.

— Добрият скъп Андрю — отново се присъедини Мартин. — Помни. Дженеси имат повече от двеста хиляди подчинени, мулти-милионни договори, сключвани всеки петнадесет минути — под едно или друго име; недвижимо имущество, надхвърлящо това на Министерството на природните ресурси. Те лесно могат да потулят измамата.

— Но не и за теб, финансов змей такъв. — Викарсън седна на дръжката на едно кресло и се пресегна, взимайки диаграмата на Дженеси от Мартин.

— Не съм казал, че са толкова добри.

— Това, което ме учуди, — продължи Сам, — и което сигурно не е било такъв голям шок за Майк, или за Джон, или дори за Ал, беше истинският размер на Дженеси. Тяхната структура е просто невероятна. Разбира се, всички сме чували Дженеси това, Дженеси онова години наред, но всъщност никога не ми е правило впечатление. Като онези реклами върху цялата страница в списанията — обичайните неща; казвате си добре, това е компания. Това е хубаво, хубава реклама. Но тази! За тях работят повече хора, отколкото има в телефонния указател.

— И няма антитръстова дейност?

— Джеско, Дженюкрафт, Синкон, Пал-Ко, Сал-Джжен, Син-Кал… Помогнете ми, това двойно кръстосване! — Сам Викарсън тупна с пръсти върху заглавието „подструктура“ на диаграмата на Дженеси. — Това, което ме безпокои, е че започвам да мисля за съществуването на още дузина, които не сме проследили.

— Нека си съществуват — каза Джон Ларч с измъчено изражение на изтънченото си лице. — Имаме достатъчно работа и с тези.

Майор Пол Бонър паркира на едно празно място на паркинга на Потомак Тауърз от страната на реката. Загледа се във водата, която ставаше все по-мътна с напредването на есента. Бяха изминали седем седмици от деня, в който за пръв път бе паркирал на това място, седем седмици от деня, в който за пръв път бе срещнал Андрю Тривейн. Бе поел поста на свръзка с неприязън — насочена едновременно към мъжа и срещу работата. Неприязънта към работата остана, може би настрана, но откри, че е трудно да изпитва истински отрицателни чувства към човека.

Не че одобряваше проклетата подкомисия на Тривейн, напротив. Беше скапана работа, измислена от политиците на Хълма с единствената цел да прехвърлят някому своята отговорност. Това пораждаше враждебността на Пол Бонър. Всички се правеха на шокирани и невярващи, когато се сблъскваха с осъзнатата реалност.

Времето беше врагът. Не хората. Не можеха ли да го разберат? Не бяха ли го научили от космическата програма? Разбира се, Аполо 14 струваше дванадесет милиона, когато бе стартиран през седемдесет и втора; щеше да струва десет, а още шест месеца по-късно — може би от пет до седем и половина. Времето беше крайният фактор в тази цивилна икономика, и след като те, военните трябваше да се съобразяват с времето, налагаше им се да приемат и икономическите правила.

През тези седмици той опитваше да направи впечатление на Андрю с теорията си. Тривейн твърдеше, че теорията на Бонър е прекалено опростена. Дори и майорът се бе усмихнал — „опростена“ бе също такова кодово за „идиотска“, както и неговото „цивилна“.

Шахмат.

Фундаменталната разлика между двамата мъже беше важността, която всеки от тях отдаваше на времевия фактор. За Бонър бе от първостепенна важност; за Тривейн не беше. Майорът бе срещал врага, бе се сражавал с него, бе свидетел на фанатизма, който го движеше напред. Бонър далеч не опростяваше нещата, усещаше, че Анди иска да сведе врага до политическото име. Врагът не бе комунист, или марксист, или маоист. Това бяха просто удобни наименования.