Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Генерале, защо съм бил под наблюдение?

— Не ти. Тривейн.

— Той знае ли това?

— Може би. Със сигурност знае за сменящия се патрул от Министерството на финансите. Заповед на Белия дом. Той много се грижи за тях.

— Те следят ли го?

— Честно, не.

— Защо не… сър?

— Този въпрос може би излиза извън рамките на твоята компетентност, Бонър.

— Не бих искал да не се съгласявам с генерала, но след като съм насочен да… действувам много близо до Тривейн, мисля, че трябва да съм информиран за тези неща. Според моите разбирания, охраната е била поставена от „1600“ с цел предпазни мерки. След като те са в най-добра позиция за наблюдение и това не се използва — поне от нас — и ние назначаваме допълнителен персонал, бих отбелязал, че ние или ги дублираме, или нашите цели се разминават.

— Което означава, че умишлено не си подал информацията.

— Да, сър. Тази информация няма нищо общо с подкомисията. Ако е имало наблюдение, трябвало е да ме информирате.

— Твърдоглав сте, майоре.

— Съмнявам се, че биха ми възложили тази работа, ако не бях такъв.

Генералът стана от стола и се приближи към дългата заседателна маса до стената. Обърна се с лице към Бонър и се подпря.

— Добре, ще приема „разминаването на целите“. Няма да се преструвам, че имаме солидна служебна връзка с всички в тази администрация. Нито ще отричам, че има много хора около Президента, чиято информация е недостатъчна. Не, майоре, ние не смятаме да оставим „1600“ да пресява информацията.

— Разбирам това, генерале. Но все още си мисля, че трябваше да ме предупредят.

— Недоглеждане, Бонър. Ако е било нещо друго, това че ти казва автоматически го изключва, нали?

За момент двамата офицери се втренчиха един в друг. Разбираха се изцяло — от този момент Бонър бе приет във висшите ешелони на Отбраната.

— Разбрано, генерале — тихо каза Бонър.

Стегнатият, побелял Купър се обърна към дългата маса и отвори дебелата, подвързана тетрадка с огромни метални пръстени.

— Елате насам, майоре. Това е книгата. И имам предвид книгата, войнико.

Бонър прочете написаните на първа страница думи: „Дженеси Индъстриз“.

Бонър влезе през стъклената врата на Потомак Тауърз и тръгна по дебелия син килим към асансьора. Щеше да стигне в офиса на Тривейн най-малко половин час преди самият Тривейн да се завърне. Такъв бе планът — в сградата на Сената, където Тривейн участвуваше в конференция, други също наблюдаваха часовника.

Появяването му бе толкова привична гледка в офисите на Тривейн, че го поздравяваха съвсем непринудено. Когато цивилните откриваха човек с униформа — особено в такава претрупана униформа, която се изискваше в Пентагона — който изглеждаше в разрез с общоприетите атрибути на професията, те бързо го харесваха. Такава бе стандартната процедура.

Нямаше да има никакъв проблем да изчака Тривейн в офиса му. Щеше да свали куртката си, да застане на вратата, и да се закача със секретарката на Тривейн. След това би могъл да отиде в някоя от другите стаи — с развързана вратовръзка и разкопчана якичка — и да прекара няколко минути с някой от персонала. С хора като Майк Райън или Джон Ларч. Може би с умния млад адвокат, Сам Викарсън. Щеше да им разкаже няколко истории — истории, които правят за смях някой от надутите, добре познати генерали. Накрая, щеше да им каже, че няма да ги безпокои и ще прочете сутрешния вестник в офиса на Тривейн. Те щяха да запротестират в добро настроение, но той щеше да се усмихне и да предложи да пийнат по нещо след работа.

Щеше да му отнеме шест или седем минути.

След това щеше да се върне в офиса на Тривейн, като мине още веднъж покрай секретарката — щеше да й направи комплимент за роклята, за косата или за каквото и да е — и щеше да доближи креслото до прозореца.

Но нямаше да чете вестник, нито да седне в креслото.

Вместо това щеше да се приближи до шкафа с досиетата до дясната стена и да го отвори. Щеше да избере чекмеджето с буквата „Джи“.

Дженеси Индъстриз, Пало Алто, Калифорния.

Щеше да извади папката, да затвори чекмеджето и да се върне до стола. Щеше да има петнадесет минути на разположение да си води записки преди да върне информацията.

Цялата операция щеше да продължи не повече от двадесет и пет минути, и щеше да има само един рискован момент. Ако секретарката на Тривейн или някой от персонала реши да влезе, докато шкафът и отворен. В този случай щеше да му се наложи да каже, че шкафът е бил отворен и да оправдае действията си като „любопитство“.