Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Не е задължително да завършиш тази аналогия, — прекъсна го Филис.

— … в хиляди несвързани факти, които властните адвокатски фирми бавят в съда.

— Мисля, че доколкото те разбирам, — каза Андрю, — ти предлагаш тактиката удряй и помитай. Такъв вид цяр може да се окаже по-лош и от самата болест. Опасен е.

— Добре. Може би е малко пресилено — сериозно и студено се усмихна Стивън Тривейн. — Но го приеми от „хората на утрешния ден“. Ставаме нетърпеливи, татко.

Тривейн стоеше по халат пред миниатюрната френска врата, която се отваряше към ненужния балкон. Беше един часът през нощта, бяха гледали с Филис стар филм по телевизора в спалнята. Това беше лош навик. Но беше забавно, филмите по свой начин успокояваха.

— Какво има? — попита Филис от леглото.

— Нищо. Току-що видях как премина една кола. Хората на Уебстър.

— Не смятат ли да използуват къщичката?

— Казах им, че всичко е наред. Те се възпротивиха. Вероятно ще изчакат ден-два.

— Сигурно не искат да тревожат децата. Едно е да ти кажат, че са взети рутинните мерки за охрана на председателите на комисии, друго е да виждаш мотаещи се непознати.

— Предполагам. Стив беше много искрен, нали?

— Е-е… — Филис се намръщи преди да отговори. — Още е млад. Той е като приятелите си, обича да обобщава нещата. Предпочита тактиката удряй и помитай.

— И след няколко години ще е в състояние да я прилага.

— Тогава вече няма да иска.

— Не разчитай на това. Ето я пак колата.

Беше почти шест и половина, персонала си бе тръгнал преди повече от час. Тривейн стоеше зад бюрото, небрежно и подпрял лакът на коляното си. Около бюрото, затрупано с големи таблици и диаграми, бяха застанали основните членове на подкомисията, четиримата мъже, които бяха с нежелание „одобрени“ от шефовете на Пол Бонър в отбраната.

Точно пред Тривейн бе застанал млад адвокат на име Сам Викарсън. Андрю бе открил този енергичен човек на събранието за отпускане на субсидии във фондацията Данфорт. Викарсън защитаваше — страстно — каузата на една дискредитирана организация по изкуствата в Харлем, която отново се бе кандидатирала за парична помощ. Ако следваме логиката, парите би трябвало да й бъдат отказани, но словоохотливите извинения на Викарсън за миналите грешки на организацията бяха толкова убедителни, че Данфорт реши да поднови субсидиите. И така, Тривейн бе проучил Сам Викарсън и бе открил, че той е член на новото племе социално съзнателни адвокати, комбиниращи „законната“, доходна дневна работа с нелегална работа в гетото през нощта. Беше умен, схватлив и изпълнен с идеи.

От дясната страна на Викарсън, наведен над бюрото, стоеше Алън Мартин, който допреди шест седмици бе инспектор на заводите на Пейс-Тривейн в Ню Хейвън. Мартин беше мисловен тип на средна възраст, навремето статистически аналитик; предпазлив мъж, който чудесно очертаваше детайлите и беше твърд във веднъж достигнатите убеждения. Беше евреин и въплъщаваше тихия хумор и иронията, с които бе закърмен от най-ранно детство.

От лявата страна на Викарсън, изкарвайки кълба пушек от огромната си лула, бе застанал Майкъл Райън, който, както и мъжът до него, беше инженер. И Райън, и Джон Ларч бяха специалисти в своята област — съответно въздухоплавателно и строително инженерство. Райън беше към края на тридесетте. Червендалест, общителен, обичащ да се смее; но ставаше ужасно сериозен, заемеше ли се с проект за самолет. Ларч беше умислен, навъсен, с тънки черти и винаги изглеждаше уморен. Но мозъкът му никога не се уморяваше. В интерес на истината, всеки един от тези четири мозъка работеше постоянно на високи обороти.

Тези мъже съставляваха ядрото на подкомисията.

— Добре, — каза Тривейн. — Тези ги проверихме по няколко пъти. — Той изморено посочи документите. — Всеки от вас имаше свой дял в събирането на данни; всеки ги проучи индивидуално, без да се влияе от коментарите на други. Дойде време да изкажем всичко на глас.

— Моментът на истината, Андрю? — Алън Мартин се изправи. — Смърт в късния следобед?

— Глупости — Майкъл Райън извади лулата от устата си и се усмихна. — Всички на арената.

— Мисля, че трябва да подредим тези документи и да ги предложим на този, който ще плати най-висока цена. Бих могъл да развия влечение към хубавия живот в Аржентина.

— Ще свършиш в Тиерра дел Фуего, Сам — Джон Ларч леко се отдръпна от дима на Райън.

— Кой иска да започне? — попита Тривейн.