Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Въпреки маниите, характерни за подрастващия период, в който се намираше — момчетата, радиото, по което тези дни пускаха сълзливи кънтри-фолк-балади, плакатите на певци, бедняшките покрайнини и ябълковата ферма на Бун, Пам Тривейн бе част от просторното „настояще“. Това бе добре за всички, мислеше си Филис, докато наблюдаваше как дъщеря й дърпа пердетата на неизползваемия балкон.

— Това е страхотна тераса, мамо. Ако имаш късмет, може да успееш да вкараш цял сгъваем стол.

Филис се засмя, докато четеше писмото от Бриджпорт.

— Не мисля, че ще го използвам за партита… О, Господи, сложили са ми часове в петък. Искам петъкът да ми е свободен за уикендите.

— Май не се посвещавате изцяло на професията си, госпожо преподавател.

— Един посветен на семейството си е достатъчен засега. Баща ти ще има нужда от уикендите — ако може да си го позволи. Ще им се обадя по-късно.

— Днес е събота, мамо.

— Права си. Тогава в понеделник.

— Кога ще си дойде Стив?

— Баща ти го помоли да вземе влак до Гринуич и да се качи на пощенската кола. Има списък на нещата, които да донесе. Лилиан каза, че ще му помогне да натовари колата.

Пам извика от разочарование.

— Защо не ми каза? Можех да взема автобус и да отида с него.

— Защото имам нужда от теб тук. Баща ти живееше в полумебелирана къща докато бях в Бърнигът. Ние, жените, трябва да оправим нещата — Филис пъхна писмото обратно в плика и го закрепи за рамката на огледалото.

— Аз съм против твоя подход. По принцип — Пам се усмихна. — Жените са еманципирани.

— Бъди против, бъди еманципирана, и върви да разопаковаш съдовете. Сложи ръкавиците в кухнята — в продълговатата кутия.

Пам отиде до ръба на леглото и седна, като обикаляше с пръст някакво въображаемо петно на дънките си.

— Разбира се, след малко… Мамо, защо не взе Лилиан тук? Имам предвид, би било много по-лесно. Защо не нае някого?

— Може би по-късно. Не сме сигурни какво ще е разписанието ни. Ще прекарваме много време в Кънектикът, особено по уикендите, не искаме да затваряме къщата. Не знаех, че имаш такова съзнателно отношение към прислугата. — Филис повдигна едната си вежда, изразявайки иронично неодобрение.

— О, разбира се. Побеснявам, когато не мога да открия придворните си дами.

— тогава защо питаш? — Филис пренареди няколко статии на бюрото, поглеждайки към дъщеря си в огледалото.

— Прочетох статията в неделното издание на Таймс. Пишеше, че татко се е нагърбил с някаква работа, която ще му отнеме десет години — без никакви почивки — и дори тогава ще е свършена наполовина; че дори неговите всеизвестни способности не могат да се справят с невъзможното.

— Не невъзможното, използваха думата „невероятното“. А и Таймс си падат по преувеличенията.

— Бяха писали, че си водещ авторитет по Средновековието.

— Не винаги преувеличават — Филис отново се засмя и свали един празен куфар от стола. — Какво има, скъпа? Сякаш искаш да ми кажеш нещо.

Пам се облегна върху рамката на леглото. Филис с облекчение забеляза, че е без обувки. Покривалото бе копринено.

— Не „да кажа“. Да „попитам“. Четох статиите във вестниците и списанията, дори гледах онова нещо по телевизията на Ерик Севареад — дето му викат коментар. Защо татко се захваща с това? Всички казват, че е такава бъркотия.

— Точно защото е бъркотия. Баща ти е талантлив човек. Много хора мислят, че може да я оправи — тя занесе куфара до вратата.

— Но той не може, мамо.

Филис се обърна и погледна дъщеря си.

— Какво?

— Той не може да направи нищо.

Филис бавно се приближи до леглото.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво имаш предвид?

— Той не може да промени нещата.

— Защо?

— Защото правителството разследва само себе си. Все едно човекът, който злоупотребява с парите на банката, да го направят ревизор. Няма начин мамо.

— Тази бележка подозрително не ти приляга, Пам.

— Признавам, че не е моя, но е правилна. Говорим много помежду си, нали знаеш.

— Сигурна съм, че е така, и това е добре. Но най-малкото мога да кажа, че това изявление прекомерно опростява нещата. След като критикуваш, трябва да предложиш алтернатива.

Пам Тривейн се изправи и подпря лакти на коленете си.

— Така казват всички, но не сме сигурни, че е вярно. Ако знаеш, че някой е болен, и не си лекар, не трябва да се опитваш да оперираш.

— Не приляга…

— Не, тази мисъл е моя.

— Извинявай.

— Съществува алтернатива, но вероятно ще й се наложи да почака; ако дотогава не сме си отишли или умрели… Голяма цялостна промяна. Отгоре до долу, огромна замяна. Може би истинска трета партия…