Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Какво, за Бога, искаше? Тя си задаваше този въпрос, но не намираше отговор.

Опита се да се върне в компанията, която отдавна не приличаше на склад, а бе постоянно разрастващ се комплекс от модерни сгради. Пейс-Тривейн се движеше с огромна скорост. Не беше удобно жената на енергичния млад президент да седи зад бюро, вършейки някаква проста и дребна работа. Тя напусна и си помисли, че Андрю сигурно е въздъхнал с облекчение.

Това, което търсеше, й убягваше, и тя започна да намира утешение по обед. В началото това бе елегантна чаша с Харвей Бристъл Крийм 4 4 Бристъл Крийм — вид коктейл . След това малък Манхатън 5 5 Манхатън — вид коктейл , който бързо се превърна в двоен. След няколко години замести всичко това с водка.

О, Господи! Тя разбираше Елен Медисън! Бедната, объркана, богата, мила, разглезена Елен — потулваната Елен Медисън. Никога, никога не й се обаждай след шест вечерта.

Тя си спомни с болезнена яснота онзи късен дъждовен следобед, в който Андрю я разкри. Беше претърпяла автомобилна злополука, не твърде сериозна, но която много я изплаши. Колата й поднесе на мокрия асфалт и се удари в едно дърво на около сто ярда от пътя. Бързаше да се прибере след една много дълга обедна почивка. Не можеше да говори свързано.

Обезумяла от паника, тя изскочи от смазаната кола и се втурна в къщата, като заключи входната врата, след което се заключи в стаята. Дотича истеричен съсед и прислужницата на Филис се обади в офиса.

Андрю успя да я убеди да отключи вратата на спалнята им, и само пет думи промениха целия й живот, сложиха край на тези ужасни години:

„За Бога, моля, помогнете ми!“

— Майко! — гласът на дъщеря й нахлу в спокойствието на новата спалня. Филис Тривейн почти бе привършила разопаковането на багажа си и старата снимка на децата й я бе върнала към мълчаливите спомени. — Имаш препоръчано писмо от университета в Бриджпорт. Ще преподаваш ли тази есен?

— Само двуседмични семинари, скъпа. Би ли го донесла горе?

Университетът в Бриджпорт.

Получаването на писмото бе в хармония с мислите й.

Андрю бе разбрал, че пиенето й е повече от социален навик, но бе отказал да го възприеме като проблем. Ще мине. Още повече, той намираше доказателства за това. Когато си взимаха отпуска или пътуваха заедно, този проблем не съществуваше.

Но онзи дъждовен следобед и двамата знаеха, че съществува проблем и трябва да се борят заедно.

Решението принадлежеше на Анди, макар че той я остави да си мисли, че е нейно. Трябваше изцяло да се потопи в някаква работа. Работа, която да й достави удоволствие, цел, която да бъде достатъчно амбициозна, че да си заслужава времето и енергията.

Не й потрябва много време да намери такъв проект; беше очарована още при първото си запознаване с историята на средните векове и Ренесанса. Главно летописите: Даниел, Холиншед, Фрозарт, Вилани. Един невероятен, чудесен свят на легенди и реалност, факти и фантазия.

Започна да посещава следуниверситетските курсове в Йейл — тя откри в себе си същото нетърпение, което Андрю проявяваше по отношение на грижите по разрастването на Пейс-Тривейн. Беше ужасена от сухия академичен подход към тези изпълнени с жизненост истории. Беше вбесена от тази остаряла, отживяла ученост, с която се тълкуваха нейните — поетични романисти-историци на вековете. Тя копнееше да отвори покритите с ръжда врати и да пусне свеж въздух в старите архиви. Мислеше съвременно, но с богатството и блясъка на миналото.

Тя също бе открила своята работа. И колкото повече се потапяше в нея, толкова повече откриваше, че всичко си идва на мястото. Домът на Тривейн бе отново жив и енергичен. За по-малко от две години Филис завърши магистратурата си. Две и половина години по-късно постигна набелязаната цел. Тя получи степента Доктор на Английската литература. Андрю направи голямо парти, за да отпразнуват случая — и в тихо опиянение й каза, че възнамерява да построи Хай Бърнигът.

И двамата го заслужаваха.

— Почти си свършила, — каза Памела Тривейн, влизаща през вратата на спалнята. Тя подаде на майка си подпечатания с червено плик и се огледа. — Знаеш ли, мамо, нямам нищо против скоростта, с която оправяш нещата, но няма нужда да си толкова организирана.

— Имам голям опит, Пам — каза Филис, все още вглъбена в предишните си мисли. — Не винаги е било толкова… прибрано.

— Какво?

— Нищо. Казвам, че подреждам вече доста време — Филис гледаше дъщеря си, докато несъзнателно разпечатваше плика. Пам беше висока, светлокестенявата коса падаше свободно и обрамчваше изострените млади черти и големите кафяви очи, в които имаше толкова много жизненост. Толкова много стремежи. Лицето на Пам бе хубаво — едно много женствено копие на лицето на брат й. Не съвсем красиво, но много повече от привлекателно. Пам се очертаваше като очарователна млада дама. И под повърхностната жизнерадостност се криеше една изтънчена интелигентност, мисъл, която постоянно задаваше въпроси и не приемаше незадоволителни отговори.