Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— За какво се отнасят?

— Медисън не знае. Само знае, че е нещо сензационно. Тривейн казал, е целият град ще се разкъса на два лагера, това бяха точните му думи. Ще разкъса града.

Робърт Уебстър свали поглед от мафиота, дишаше дълбоко за да контролира гнева си. Къщата бе наситена с кисело-сладникава миризма на пот. — Това няма никакъв смисъл. Говорил съм с него всеки ден от предната седмица. Няма смисъл.

— Но Медисън не е излъгал.

— Уебстър отново погледна де Спаданте.

— Знам. Но за какво става дума?

— Ще разберем — отговори италианецът, с тих, но уверен глас. — Без да ни подпалят задниците на някоя пресконференция. И когато всичко си дойде на мястото, ще видите, че съм бил прав. Ако онова събрание бе свикано отново и Тривейн беше изхвърлен, щеше да изплюе камъчето. Познавам Тривейн, заедно се връщахме. Той също не лъже. Никой от нас не е подготвен за това; старецът трябваше да умре.

Уебстър се втренчи в якия мъж, заел предизвикателна поза в мръсния стол.

— Но ние знаем какво е възнамерявал да каже. Да ти е минавало през неандерталския мозък, че би могло да е нещо толкова просто, колкото „Плаца“ хотел. Бихме могли, и веднага щяхме да се разграничим от нещо подобно.

Де Спаданте не вдигна поглед към служителя на Белия дом. Вместо това той бръкна в джоба си и докато Уебстър го наблюдаваше с мрачно предчувствие, с невярващо, изплашено изражение, де Спаданте извади чифт дебели очила с рамка от полирана черупка на костенурка и започна да прехвърля някакви документи.

— Твърде усилено се опитваш да ме разкараш, Боби… „Бихме могли“, …„бихме направили“; какво по дяволите, значи това? Факт е, че не знаехме. И не можехме да си позволим риска да го научим от новините в седем часа.

Уебстър, поклащайки глава и без да обръща внимание на нападките на де Спаданте, се приближи до оръфаната врата. Вече сложил ръка на счупената стъклена дръжка, той се обърна да хвърли последен поглед към италианеца.

— Марио, за твое добро, не взимай никакви несъгласувани решения. Консултирай се с нас. Времената са сложни.

— Ти си умно момче, Боби, но все още си много млад, много зелен. Като пораснеш, нещата няма да ти се струват толкова сложни… Овцете не могат да оцелеят в пустинята, кактусът не може да вирее във влажната джунгла. Този Тривейн просто се намира в погрешна среда. Толкова е просто.

Точно по средата на триакровото пространство се издигаше бяла къща с четири йонически пилона, подпиращи неизползваемия балкон над главния вход. Пътят, водещ към къщата, бе замислен със същата непрактичност, той минаваше от дясната страна на приличащата на килим ливада, по която не се забелязваше нито един бурен, завиваше — без да има някакво логично обяснение — отново надясно, и изведнъж свършваше, като правеше полукръг встрани от къщата. Агентът по недвижимо имущество каза на Филис, че първоначалният собственик планирал да построи жилищни помещения с гараж в края на полукръга, но преди да успее да го направи го прехвърлили в Мускейтън, Южна Дакота. Не беше като Хай Бърнигът, но имаше име — което Филис изпитваше огромно желание да замаже. Беше изгравирано с бели каменни букви точно под неизползваемия балкон.

Монтичелино.

Едногодишният наем не й предоставяше правото да замаже буквите.

Тоунинг Спринг, Мериленд, не беше Гринуич, въпреки че съществуваха редица прилики. Беше богат район, с деветдесет и осем процента бяло население, и притежаваше всичко за да угоди на най-различни вкусове; наподобяващ сам себе си и консервативен, беше населен от хора, които знаеха какво точно купуват; предпоследният етап на една мечта. Последният, ако го признаваха, се намираше на югоизток — Мак Лийн или Феърфакс, в ловната област на Вирджиния, най-добрия жилищен район.

Хората, които купуваха жилище, не съзнаваха, че получават безплатно куп проблеми като част от покупката си.

Филис Тривейн познаваше проблемите. Онези проблеми. Цената на пет, по-точно шест години. Шест години в ада. За което никой нямаше вина. И всички имаха. Така стояха нещата. Някой някога беше решил, че денят трябва да има двадесет и четири часа — не тридесет и седем или четиридесет и девет или шестнадесет — и това си беше.

Бе твърде малко. Или твърде много.

Зависи.

В началото, разбира се, никому не хрумваха такива философски мисли относно времето. Първото опиянение от любовта, вълнението, невероятната енергия, която и тримата — Анди, Дъглас и тя самата вложиха в порутения склад, който наричаха компанията.