Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Беше се нагърбила с много работа. Беше до болка необходимата секретарка, организираща работата на Анди, беше счетоводителката, попълваща книга след книга с цифри. И, накрая, беше и съпруга.

Тя знаеше кога започнаха — онези ужасни години. Най-малкото деня, в който прозря очертанията на онова, което се задаваше в бъдещето. Беше денят, в който се завърнаха от Ванкувър.

Влезе в офиса и видя жена на средна възраст, която брат й бе наел за счетоводителка по време на нейното отсъствие. Жена, която някак си излъчваше чувство на целенасоченост, която изглеждаше отдадена на целта да свърши повече, отколкото би й позволил осемчасовият работен ден — преди да се втурне към къщи при мъжа и децата. Очарователна жена без следа от амбициозност, излъчваше дълбока благодарност за това, че й позволяваха да работи. Всъщност, тя не се нуждаеше от парите.

Филис щеше да си спомня често за нея през следващите години. И щеше да започне да я разбира.

Появи се Стивън; Андрю беше в екстаз. След това Памела. Андрю беше образцовият, глезещ децата си баща, изпълнен с любов и непохватност.

Когато намираше време.

Защото едновременно с това Андрю изгаряше от безпокойство; Пейс-Тривейн се разрастваше бързо — твърде бързо, усещаше тя. Изведнъж се появи огромната отговорност, придружена от астрономически капиталовложения. Не беше убедена, че младият й съпруг е в състояние да се справи с всичко това. И грешеше. Не само, че бе способен, но и бързо се адаптираше към променливия натиск, към увеличаващия се натиск. Когато беше несигурен или изплашен — което често му се случваше — той просто спираше и караше всички да спират с него. Казваше й, че несигурността и страхът му са резултат от неразбиране, незнание. По-добре беше да изгуби някой договор — колкото и да е болезнено — отколкото по-късно да съжалява, че го е приел.

Андрю не забрави съдебната зала в Бостън. Такова нещо нямаше да му се случи.

Мъжът й се развиваше; продуктът му запълваше празнотата, която отчаяно се нуждаеше да бъде запълнена, и той инстинктивно отиваше от една позиция в противоположна, докато се почувстваше сигурен.

Но тя не се развиваше, за разлика от децата си. Те говореха, ходеха, подмокряха купища пелени, омазваха цялата къща с каши, банани и мляко. Тя ги обичаше с цялото си изпълнено с радост същество и виждаше началните им години от позиция на едно щастливо ново начинание.

И тогава всичко започна да се разпада. От начало бавно, както се случва с мнозина други.

Училището бе първоначалният шок. Отначалото приятен — училищните дни сложиха край на пискливите, постоянно искащи нещо гласчета. Тишината, спокойствието, приятната самота в началото. Прекарваше дните сама, с изключение на прислужницата, мъжа от пералнята, и от време на време някой техник. Но в душата си бе самотна.

Малкото истински приятели, които имаше, се бяха преместили със съпрузите си или с мечтите си, имаха малко общо с покрайнините на Ню Хейвън Хартфорд. Съседите от квартала на заможната среда средна класа бяха приятни за час-два, но не повече. Те имаха своя територия — свои компании. Ийст Хейвън бе тяхното място. Още нещо трябваше да се каже за жените от Ийст Хейвън. Те не харесваха Филис. Това нехаресване — както се случва — доведе до тиха, прогресивна изолация. Тя не беше една от тях. И не можеше да им помогне.

Филис осъзна, че е попаднала в един страшен, неприятен затвор. Хилядите часове, стотиците седмици, месеците, които бе посветила на Андрю, Дъг и компанията, бяха заменени от целодневните, всекидневни грижи за децата. Мъжът й прекарваше повече време навън, отколкото в къщи. Беше необходимо, тя разбираше и това. Но струпването на всичко това я бе оставило без свой собствен свят.

И така тя се изправи пред възможността всеки ден свободно, безгрижно и целенасочено да взима решения как ще прекара времето си, необременена от грижи за децата. Нямаше търпеливи обяснения на нетърпеливи прислужници, нямаше я усилената подготовка за обяд, време за закуска, време за игра, време за приятели. Децата бяха в частни училища. Взимаха ги в осем и половина сутринта и ги връщаха в четири и половина, което беше много удобно, защото малко по-късно започваше пиковият час по шосетата.

„Осемчасовата свобода“ беше терминът, който използваха другите млади, бели, богати майки на белите богати деца, които посещаваха старите, богати частни училища за бели.

Тя се опита да навлезе в техния свят и се записа в съответните клубове, включително в клуба по голф и кънтри. Андрю прие с ентусиазъм тази идея, но рядко се показваше в тях. Омръзнаха й толкова бързо, колкото и самите членове, но отказваше да признае това разочарование. Започна да вярва, че грешката е в нея, в нейната неадекватност. Някой имаше ли вина? Тогава вината беше нейна.