Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

А това бе точно така.

На две мили от хотела на Тривейн, в северозападния район на Вашингтон, пред една стара къща във викториански стил бе паркиран тъмносиният кадилак на де Спаданте. И къщата, и улицата и целият район бяха видели по-добри времена. Те притежаваха някакво, макар и разпадащо се величие, към което някои бяха привързани въпреки падащите цени. Жителите на този район спадаха към три категории: старци на смъртно легло, чийто страх от безпаричието не им позволяваше да си тръгнат; млади двойки, обикновено току-що стъпили на правителствената стълбичка, които можеха да наемат доста голямо помещение за сравнително малко пари; и накрая, разпръснати компании на младежи с различна култура, групи млади скитници, търсещи убежище за да възхвалят своите богове. Плачът на цитри от Близкия Изток, празните вибриращи тонове на индуски кавали продължаваха до сутринта, защото тук не съществуваше нито ден, нито нощ, а само плачът на всеки отделен живот.

Наркотици.

Доставчици и купувачи.

Старата викторианска къща до кадилака на де Спаданте наскоро бе наета от един братовчед, още един от братовчедите, чието влияние бе много силно в полицейското управление на Вашингтон. Къщата бе второстепенен команден пункт за разпределение на наркотици. Де Спаданте и неколцина негови колеги се бяха отбили да проучат въпроса за инвестирането в недвижимото имущество.

Той се намираше в стая без прозорци, приглушеното осветление откриваше психарските плакати по стените, които прикриваха пукнатини. Беше сам, с изключение на още един присъствуващ. Постави телефона на вилката и потъна в облегалката на стола си в близост до мръсната маса.

— Нервен е, току-що ме разкара. Това е добре.

— Би било още по-добре, ако проклетите ти глупаци бяха оставили нещата да си вървят по-своему. Щяха да свикат ново събрание и да оттеглят решението. Тривейн щеше да излети!

— Не мислиш, но това е твой проблем. Търсиш бързи решения, това е много тъпо. И е особено тъпо точно в този момент.

— Грешиш, Марио! — каза Робърт Уебстър, думите изскачаха отсечено от напрегнатото му гърло. — Ти не намери разрешение, а само създаде опасно положение. При това твърде необмислено.

— Не ми говори за необмисленост! Извадил съм двеста хиляди от джоба си в Гринуич и още петстотин хиляди на „Плаца“.

— Пак необмислено, — изсъска Уебстър. — Необмислено и ненужно. Твоята старомодна крайбрежна тактика за малко да експлодира в лицата ни. Внимавай какво правиш.

Италианецът скочи от стола си.

— Не ми казвай какво да правя, Уебстър. Скоро вие, мухльовците, ще ми целувате задника за това, че съм го хванал натясно!

— За бога, говори по-тихо. И не ме наричай по име. Най-голямата грешка, която направихме, беше, че изобщо се забъркахме с теб. Алън е абсолютно прав. Всички са прави!

— Не съм молил за писмена покана, Боби. Пък и не сте взели името ми от телефонния указател. Сами дойдохте при мен, бейби. Имахте нужда от помощ и аз ви я предоставих… Помагам ви от доста време. Тъй че не ми дръж такъв тон.

Изражението на Уебстър издаваше огромната неприязън, с която приемаше думите на де Спаданте. Мафиотът бе много полезен, и то по начин, по който малцина други биха се осмелили да бъдат. И той, Боби Уебстър го бе търсил много повече от всеки друг. Отдавна отмина онзи ден, в който би могъл лесно да се отърве от де Спаданте. Затова се опитваше поне да го контролира.

— Не разбираш ли? Искахме Тривейн да е вън от играта. Наново свиканото събрание би свършило тази работа.

— Така ли мислиш? В голяма грешка си, господине. Говорих с Медисън предишната вечер, казах му да се обади от летището като узнае какво прави Тривейн.

Изненадващата информация накара Уебстър да замени враждебността си с неочаквана за самия него загриженост.

— И какво каза Медисън?

— Това е нещо различно, нали? Никой от умните ти копелета не се е сетил за това, а?

— Питам какво каза?

Де Спаданте отново седна.

— Адвокатът яко се беше стегнал. Говореше така, сякаш смята да се прибере в къщи и да се напъха в бутилката заедно с жена си.

— Какво каза?

— Тривейн заявил, че сбирщината от сенатори не е нищо повече от това, което е — стая, пълна с нечестни зверове, както недвусмислено се изказал. Медисън се изпотил сто пъти, докато чакал одобрението — не Тривейн, на него не му пукало — а Медисън. И то поради много основателна причина. Тривейн му казал, че ако тия копелета не го одобрят, нямало да напусне безшумно града. Щял да се обади във вестниците, телевизията, имало много неща, които искал да каже. Медисън не смяташе, че ще са много приятни.