Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Добре. Ти ли ще ми се обадиш?

— Разбира се.

— Нека да е късният следобед. Имам си майор от Министерството на отбраната. Ще ми помага с организационните въпроси.

— Боже господи! Не си губят времето нито миг. Как се казва?

— Бонър. Първото му име мисля, че беше Пол.

Медисън се засмя. Смееше се като човек, който познава, но няма много високо мнение за предмета на разговора.

— Пол Бонър. Май не а много остроумни, а?

— Не разбирам. Какво смешно има?

— Бонър е един от младотурците на Пентагона. Лошото момче от югоизточна Азия. Спомняш ли си за случката преди няколко години? Изхвърлиха половин дузина офицери от Индокитай заради някакви доста съмнителни операции отвъд границите, зад бойните линии?

— Да, спомням си. Разследването бе потулено.

— Знаеш го. Положението бе твърде напечено. Този Бонър бе главнокомандващ.

До два часа Тривейн и Бонър бяха проучили три от петте апартамента. Армейската свръзка се опитваше да не изразява никакво отношение, но реакциите му бяха твърде спонтанни. Тривейн осъзна, че в някои отношения двамата много си приличат; наблюдаван отблизо, офицерът трудно успяваше да скрие мнението си.

Беше очевидно, че Бонър одобрява всичките места, които бяха посетили. Не разбираше защо Тривейн настоява да посетят и останалите две, въпреки че бяха значително отдалечени от централната част. Защо да не изберат някое от другите?

От друга страна, Тривейн бе отишъл да види първите три офиса само от учтивост, за да не изглежда, че се поддава на взаимни приумици. Както и Бонър, Тривейн предполагаше, че офисът в Потомак Тауърз има изглед към реката, и сам по себе и този факт бе достатъчен да го убеди.

Офисът му щеше да бъде в Потомак Тауърз.

Щеше да намери други причини освен реката и водата.

— Нали нямате нищо против да направим обедна почивка, майоре?

— За бога, не. Щях да си изям задните части, ако я бяхме пропуснали. Вече съм изстискан като лимон и се проклинам, че ви оставих да направите тази обиколка. Ако трябва да съм честен, мислех, че ще накарате някой друг да я направи вместо вас.

— Кой например?

— Откъде да знам, по дяволите. Вие, хора, не използвате ли други за тези неща? Да ви търсят помещения за подобни организационни въпроси.

— Понякога. Но не и ако е свързано с работата ми.

— Забравих, че си имам работа с милионер, който сам си е спечелил парите, поне според материалите които прочетох.

— Само защото беше по-лесно, майоре.

Отидоха в Чесапик Хауз и Тривейн беше първоначално учуден, а по-късно шокиран от алкохолния капацитет на Бонър. Майорът си поръчваше двойни бърбън — три преди ядене, два, докато обядваше и един след ядене. Това бе наистина силно начало.

И въпреки това на Бонър ни най-малко не му личеше, че е пил.

Докато си пиеха кафето, Тривейн си помисли, че ще се опита да бъде по-мил с майора.

— Знаеш ли, Бонър, не съм го казвал, но наистина оценявам, че сте се нагърбили с тази неблагодарна работа. Разбирам защо не ви харесва.

— Всъщност, нямам нищо против. Сега вече не. Преди си представях, че сте нещо като компютъризиран… чук, извинете за израза. Като сметачна машина, която си е направила парите…

— Така ли пишеше в материала, който прочетохте?

— Да. Подсетете ме да ви го покажа след няколко месеца… Ако все още си говорим — Бонър се засмя и допи бърбъна си. — Звучи откачено, но нямаха никакви ваши снимки. Никога не снимат цивилни, освен в случаите, когато се намесва сигурността. Не е ли тъпо? Докато бях на действаща служба, никога не поглеждах досие, което не бе придружено поне от три снимки.

За момент Тривейн се замисли. Майорът беше прав. Една снимка бе безсмислена поради ред причини. Няколко значеха много.

— Четох за вашата… военна служба. Направили сте голямо впечатление.

— Страхувам се, че това излиза извън рамките на нашия разговор. Няма да говоря по тази тема.

— Което ми изглежда много глупаво.

— И на мен… Бих могъл да дам няколко готови отговора, които не означават нищо. Тогава защо да говоря?

Тривейн погледна Бонър и разбра, че е искрен. Не искаше да отговори, но, въпреки това изглеждаше, че Бонър има нещо друго, което би желал да сподели. Андрю не беше сигурен, но си струваше да опита.

— Бих изпил едно бренди, а вие?

— Ще продължа с бърбън.

— Двоен?

— Точно така.

Напитките бяха донесени и преполовени, когато предположенията на Тривейн се оправдаха.

— Каква е цялата тая бъркотия около подкомисията, господин Тривейн? Защо всички са се стегнали?