Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Какво, по дяволите, означава това?

— Кое?

Андрю му подаде последната страница.

— Този списък. Не познавам никого от тези хора.

— Всички са били проучени за работа при високо и средно равнище на сигурност.

— Точно това си помислих. Предполагам, че тези знаци…

Тривейн подаде втората страница, своя списък.

— Те означават ли че тези хора не са били одобрени?

— Не, напротив.-

— А шестимата не са?

— Точно така.

Андрю взе първите две страници и ги постави на масичката. Сгъна последната на две и я скъса, след което подаде скъсания лист на Бонър. Майорът с нежелание се приближи и го взе.

— Първата ви работа, майоре, е да върнете това на този, който ви го е дал. Ще наема свой собствен персонал. И се постарайте тези красиви малки знаци да се появят до имената и на другите шест.

Бонър понечи да каже нещо, но се поколеба, докато наблюдаваше Тривейн, който взе двете страници от масичката и седна на канапето. Накрая Бонър пое дълбоко въздух и каза на цивилния:

— Вижте, господин Тривейн, никой не го е грижа кого ще наемете, но всички трябва да бъдат подложени на проверка. Този списък просто ускоряваше нещата и ги правеше по-лесни.

— Хващам се на бас, че е точно така, — измърмори Тривейн, като отмяташе адресите в служебния списък. — Ще се постарая да не взема на работа никого, комуто да плаща Президиума… Това помещение в Потомак Тауърз в офиссграда ли е?

— Да. Правителственият наем изтича след четиринадесет месеца. Помещението бе наето за един технически проект, но прекъснаха субсидиите… Неудобното е, че е доста отдалечено от центъра.

— Имате ли някакво предложение?

— Нещо по-близо до Небраска или до Ню Йорк Авеню. Вероятно ще се срещате с много хора.

— Ще плащам такситата.

— Не бях се сетил за това. Предположих, че те ще ви търсят.

— Много добре, майоре — Тривейн стана и погледна офицера. — Отбелязал съм пет адреса. Прегледайте ги и кажете какво мислите.

Той се приближи до Бонър и му подаде листа.

— Трябва да проведа няколко телефонни разговора; ще използвам спалнята. После ще продължим. Налейте си още кафе.

Тривейн влезе в спалнята и затвори вратата. Нямаше смисъл повече да отлага обаждането на Медисън. По-късно няма да има откъде да се обади, освен от някой от офисите или от уличен телефон. Беше единадесет без петнадесет. Медисън сигурно вече се е взел в ръце и се е успокоил.

— Анди, още не мога да се съвзема, — каза адвокатът, но гласът му звучеше по-спокойно. — Това е просто ужасно.

— Мисля, че трябва да ти кажа останалото. То е не по-малко ужасно.

Разказа му за случилото се и, както очакваше, Уолтър Медисън бе шокиран.

— Жилет направи ли ти някакъв намек, че е говорил с другите?

— Не. Предположих, че не е. Каза, че смята да свика отново събранието на сутринта.

— Сигурно съпротивлението е било твърде голямо… Анди, мислиш ли, че злополуката е нещо друго?

— Чудя се, но досега не съм стигнал до някаква основателна причина. Ако не е било злополука и е бил убит за това, че е искал отново да свика събранието — това означава, че те, които и да са, ако изобщо съществуват, искат аз да оглавя подкомисията. Мога да разбера, ако някой иска да ме разкара, но не мога, ако някой иска да се подсигури, че ще заема длъжността.

— А аз не мога да повярвам, че биха стигнали до такива крайни мерки. Пари, убеждаване, дори открит натиск, това е възможно. Със сигурност не и убийство. Колата му не е могла да падне във водата, парапетът е бил твърде висок. Не е могла да се обърне, просто се е свлякла странично и старецът се е ударил в рамката. Било е злополука, Анди. Злополука, макар и ужасна.

— Трябва да е било така.

— Говорил ли си с някого за това?

Тривейн бе на път да каже на Медисън, че е говорил с Уебстър в Белия дом. Но се колебаеше. Не че имаше причина да не се доверява на Уолтър, а поради това, че беше поел отговорност пред Президента. Да спомене Уебстър би означавало да намеси президента на Съединените щати — офиса му, ако не самия човек.

— Не. Не, не съм. Само с Филис, това е всичко.

— Може да ни се наложи да го съобщим, но засега е много важно да съм наясно. Ще се обадя тук-там и ще те известя.

— На кого смяташ да се обаждаш?

В продължение на няколко секунди Уолтър Медисън не каза нищо и двамата мъже усетиха неловкостта на момента.

— Още не знам. Нямах време да размисля. Може би на няколко от присъствалите на събранието, тези, с които се запознах. Няма да е трудно да го направя, аз съм загрижен, клиентът ми иска да знае дали трябва да направи изявление. Нещо от сорта… Аз ще поема нещата.