Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Вторият автомобил се засилил по моста и напуснал сцената. Шофьорът не можа да го опише; бил ослепен от светлините и изцяло концентриран върху оцеляването им.

Времето на злополуката бе определено на 21:55.

Андрю прочете описанието на инцидента във Вашингтон Пост докато закусваше в апартамента си в хотела. Няколко пъти го препрочете, като се опитваше да открие нещо нередно, нещо различно от това, което бе чул по новините предишната вечер.

Нямаше нищо. Освен отбиването в сградата на Сената, забравеното куфарче.

Погледът му постоянно се връщаше към определено време на трагедията. 21:55.

Двадесет минути след като някой! — бе поставил табелката „не ме безпокойте“ върху номера му на рецепцията.

Защо бяха направили това? С каква цел?

Това не бе гаранция, че няма да разбере за нещастието. Той или Филис биха могли да пуснат радиото или телевизора, имаха обичая да пускат поне радиото.

Тогава защо?

Защо някой ще иска да го остави без връзка с външния свят от 21:35 до часа, в който Медисън успя да се свърже — 23:15. Почти два часа.

Освен ако е било поставено по погрешка на таблото. Беше напълно възможно.

Но Тривейн нито за миг не повярва, че е било случайно.

— Още не мога да го преживея, — каза Филис, излизайки от спалнята. — Ужасно е. Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Предполагам, че трябва да се обадя на Уебстър и да му кажа за разговора ми с Жилет. За това, как старецът искаше да ме разкара.

— Не! Защо трябва да го правиш?

— Защото беше така. Защото Жилет може да е казал нещо на другите, да им е съобщил, че възнамерява да ме набучи на кол.

— Мисля, че трябва да изчакаш. Не заслужаваш да те изправят до позорния стълб. Май някой го нарече така. Нали вярваш, че си прав. Поне така каза снощи.

Тривейн отпи от кафето, като се опитваше да спечели няколко секунди преди да отговори на жена си. Повече от всичко друго му се искаше тя да не се досети за подозренията му. Тя приемаше смъртта на Жилет като злополука, та макар и ужасна; нямаше причина да мисли по друг начин. И той искаше нещата да си останат така.

— Уебстър може и да се съгласи с теб, също и Президентът. Но честно казано, ми се иска те да разберат.

Президентът на Съединените щати наистина се съгласи с Филис Тривейн. Той инструктира Уебстър да предаде на Андрю да не споменава нищо, освен ако въпросът не се повдигне от други инстанции, но дори и тогава да отбягва определени моменти от разговора си с Жилет преди да е установил контакт с Белия дом.

Също така Уебстър информира Тривейн, че според изказаното мнение на посланика Хил старият сенатор само го е проверявал. Големият Били познавал свадливата бойна кранта от години; това била личната му тактика. Хил не се съмняваше, че Жилет би поискал повторно свикване на събранието. Той просто би оставил кандидата „да се пече в собствения си сос“, но ако Тривейн отстояваше позицията си, щеше да остави назначението му в сила.

Това бе една усложнена проверка.

Но и на това Тривейн не повярва нито за миг.

Филис бе решила да разгледа изложбата на НАСА в Смитсониан. Тя много добре разбираше, че Андрю постоянно ще виси на телефона и знаеше, че предпочита да бъде сам в такива моменти.

Тривейн взе един душ, облече се и изпи четвъртото си кафе. Беше почти десет и половина, а бе обещал да се обади на Уолтър Медисън преди обяд. Не знаеше какво да му каже. Ще му каже за обиколката из квартала, Уолтър щеше да го знае в случай, че събранието е било свикано отново. Беше му минало през ума да го спомене по време на напрегнатия им разговор преди единадесет часа. Само че всичко бе толкова объркано, адвокатът необяснимо развълнуван, че реши да не усложнява допълнително вече достатъчно обърканото състояние: ужасният следобед в камарата на сената, завръщането в къщи при болната съпруга — болна в смисъл, че не беше възможно да остане трезвена; и, накрая, странното описание на трагедията, разиграла се на моста край имението Феърфакс. Дори и гениалните, обиграни адвокати от Манхатън стават жертви на преумората.

Щеше да изчака до обяд преди да се обади, тогава мислите на всички щяха да са по-ясни.

На вратата се почука. Тривейн отново погледна часовника си. Сигурно камериерката.

Отвори вратата и бе посрещнат от формално учтивата усмивка на един армейски офицер, майор с безупречна униформа с лъскави месингови копчета и три реда отличителни знаци.

— Господин Тривейн?

— Да?

— Майор Пол Бонър, от Министерството на отбраната. Предполагам, че ви е било съобщено, радвам се да се запознаем — майорът подаде ръката си и Тривейн по навик я стисна.