Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Като уморените воини, които се връщат у дома след битка…

— Каквито ние не бяхме.

— … изглеждаш страшно привлекателна.

— Поръчай си вечеря… Можеш да включиш и едно хубаво шишче червено вино, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против, но ти ми дължиш една лодка.

Филис топло се усмихна, когато Тривейн вдигна телефона и поиска рум сървис. Тя отиде в спалнята да се преоблече в нещо по-непретенциозно. Знаеше, че съпругът й ще вечеря, двамата ще изпият една бутилка бургундско и след това ще се любят.

Тя много искаше това.

Лежаха на леглото, Тривейн беше прегърнал жена си, а тя лежеше на гърдите му. И двамата чувстваха топлия ефект на секса и виното, и между тях съществуваше прекрасен комфорт, както винаги в такива моменти.

— Не спя — каза Филис.

— Трябва да спиш, така става във филмите. Цигара?

— Не, благодаря… дванадесет без десет е — Филис се надигна като придържаше завивките върху голото си тяло, поглеждайки часовника. — Ще се обаждаш ли на Уолтър отново?

— След малко. Може би още не си е в къщи. Не се осмелявам да се обадя на Елен Медисън по това време.

— Тя е много тъжна. Съжалявам за нея.

— Но въпреки това не искам да говоря с нея. Той очевидно не е получил съобщението.

Филис докосна рамото на мъжа си, след като нежно и бавно го потърка с ръка. Беше един несъзнателен, изпълнен с чувство за притежание жест.

— Анди, ще говориш ли с президента?

— Не, аз държа на частта си от сделката. Няма да избягам и мисля, че няма да му е приятно ако се втурна към него сега.

— Той ще ти бъде благодарен за това. Трябва да е. Боже мой, като си помислим за това. Може да изгубиш работа, която харесваш, обиждаш се, загубваш време…

— Не го определим като милостиня — прекъсна я мъжът й. — Бях предупреден. Ох, как бях предупреден!

Телефонът иззвъня и Тривейн го вдигна.

— Да?

— Господин Тривейн?

— Да, аз съм.

— Знам, че на вратата ви има „не ме безпокойте“, но съобщенията се редят едно след друго… и аз…

— Какво? Какво „не ме безпокойте“? Никога не съм давал такива инструкции. Филис, а ти?

— Разбира се, че не — каза жена му след като поклати глава.

— Но то е ясно очертано, сър — „не ме безпокойте“.

— Това е грешка! — Тривейн спусна краката си през леглото. — Какви са съобщенията?

— „Не ме безпокойте“ е изписано в девет и тридесет и пет, сър.

— Чуйте ме сега! Никога не съм го искал. Попитах ви, какви са съобщенията.

Операторката спря за момент, винаги беше оскърбявана от небрежни гости.

— Както започнах да ви казвам, на линията има някакъв господин Медисън, който настоя да ви позвъня. Каза, че е спешно.

— Свържете ме, моля… Здравей, Уолтър. Съжалявам, изобщо не знам, кога това проклето…

— Анди, това е ужасно! Зная, че искаш да говорим, затова настоях.

— Какво?

— Това е трагично. Трагедия.

— Откъде знаеш, къде го чу?

— Да го чуя ли?! Та всеки го знае, информацията тече навсякъде по средствата за масово осведомяване — радио, телевизия.

Преди да проговори, Тривейн за част от секундата задържа дъха си. Гласът му прозвуча спокойно и премерено:

— Уолтър, за какво говориш?

— Сенаторът. Старият Жилет. Беше убит преди няколко часа. Колата му излезе от контрол на моста Феърфакс.

— За какво говориш?

Описанието на злополуката бе твърде странно, за да изглежда истинско. Според думите на намиращия се в болница Лорънс Милър, той бе закарал Жилет от центъра на града — не се споменаваше нито за хотел, нито за Тривейн — до сградата на Сената, където Милър бе инструктиран да се качи до офиса на шефа си, на втория етаж и да вземе забравеното куфарче. Върнал се в колата, прекосил Потомак, и вече навлязъл във Вирджиния, когато сенаторът настоял да вземат страничният път до дома му във Феърфакс. Шофьорът почтително възразил — страничният път бе частично в ремонт и нямаше улични лампи — но сприхавият старец бил непреклонен. Лорънс Милър не можеше да каже защо.

Някъде на около миля от имението на Жилет се намира едно от онези разклонения на Потомак, които пронизват Вирджиния Уудс. Над водата минава къс метален мост, чийто стръмен завършек рязко завива надясно пред входа на Феърфакс. Колата на сенатора тъкмо стигнала средата на моста, когато от отсрещната страна с ослепяващи фарове и огромна скорост се задала друга кола. Шофьорът на Жилет нямал друга алтернатива на тесния мост освен да се залепи за десния парапет, за да избегне челно сблъскване. Другата кола също отбила вдясно и шофьорът, използвайки единствената възможност да избегне челния удар, рязко натиснал газта за да се измъкне през пролуката, оставена между двете коли. Маневрата му успяла, но след като се озовала върху дъсченото покритие пред входа колата се ударила в стръмния скат до пътя и шофьорът натиснал спирачки. Колата поднесла наляво и слязла странично по стръмния хълм. Старият Жилет бил отхвърлен върху десния прозорец, като ударил главата си в металната рамка с такава сила, че според думите на лекаря починал на място.