Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Сенаторът Жилет посегна към чукчето, но след това спря и прибра ръката си. Той каза тихо:

— Вие сте свободен, господин зам.-секретар… и ви благодаря.

Тривейн плати таксито и слезе пред хотела. Беше топло, а нощният бриз — прохладен. Вашингтон през септември. Той погледна часовника си. Беше почти девет и половина и умираше от глад. Филис беше казала, че ще поръча вечеря в стаята. Тя твърдеше, че е уморена от ходенето по магазините и иска само това — една тиха вечеря горе. Една тиха вечеря с двама бодигардове — любезност от Белия дом — в коридора на хотела.

Тривейн се отправи към въртящата се врата, когато един шофьор, който стоеше при централния вход, се приближи към него.

— Господин Тривейн?

— Да, кажете?

— Ще бъдете ли така любезен, господине? — Човекът посочи към ъгъла, към един черен форд, очевидно правителствен. Тривейн стигна до колата и на задната седалка видя сенатора Жилет, с очила все още на върха на носа и с намръщено изражение на лицето. Прозорецът автоматично се смъкна надолу и възрастният господин се наведе напред.

— Можете ли да ми отделите пет минути, господине? Лорънс просто ще ни разходи около квартала.

— Разбира се — Тривейн седна отпред.

— Повечето хора мислят, че пролетта е най-хубавият сезон във Вашингтон — каза Жилет, когато колата потегли надолу по улицата. — Но аз не мисля така. Винаги съм харесвал есента. Излиза, че мисля наопаки.

— Не е задължително. Или поне може би и аз съм като вас. Най-хубавите месеци за мене са септември и октомври. Особено в Нова Англия.

— По дяволите, всеки казва така. Всички ваши поети… Мога да си представя, че е заради цветовете.

— Може би — Тривейн погледна политика, и на лицето му се прочете някаква мисъл.

–. Но аз не ви помолих да се качите в колата, за да обсъждаме есента в Нова Англия, нали?

— И аз не мисля така.

— Не, не, разбира се, че не за това. Е, добре, вие получихте одобрението. Доволен ли сте?

— Естествено.

— Това доставя удоволствие — каза безучастно сенаторът като гледаше през прозореца. — Жилет се обърна към Тривейн.

— През всичките ми години във Вашингтон не бях виждал такова неприятно демонстриране на тактическа арогантност, господин зам.-секретар.

— Не съм съгласен с вас.

— О, така ли?… Ако не е било тактика, тогава е било по инстинкт. Това дори е по-опасно. Ако бях повярвал на това щях да свикам събранието наново и щях да направя всичко възможно за да ви отхвърлят.

— Тогава трябваше да кажете за тези ваши чувства днес следобед.

— Какво? И да ви изпратя вашите въпроси, увити в панделка? О, хайде, господин Тривейн. Не разговаряте със стария съдия Тели. О, не. Аз вървях заедно с вас. Дадох на всички възможност да се присъединят към вашия свиден, свещен кръстоносен поход! Нищо друго няма да свърши работа! Не, сър! Нямаше никаква алтернатива и вие го знаехте.

— А защо утре ще има? Имам предвид, ако свикате наново събранието събранието и отмените избора ми.

— Защото ще имам на разположение осемнадесет часа, за да разглобя всяка седмица от живота ви на парчета, млади човече. Да ги разглобя, да съединя наново частите и да се получи ново цяло. Когато свърша, вие ще бъдете в списъка на министъра на правосъдието.

Беше ред на Тривейн да погледне през прозореца. Президентът беше го казал: този град беше за него. Това, за което говореше Жилет, можеше да стане толкова лесно, защото обвиненията се появяват на първа страница, отказите на трета, а извиненията на четиридесет и осма, притиснати между евтини реклами.

Такъв беше градът, така стояха нещата.

Но той не се нуждаеше от града. Не трябваше да приема нещата такива, каквито са сега и беше само въпрос на време, за да го каже и на хората.

— Тогава защо не направите това, господин председател?

Това не беше въпрос.

— Защото аз се обадих на Франк Болдуин… И защо не престанете с тази арогантност? Изобщо не ви прилича, сър.

Тривейн се учуди от споменаването на името Болдуин.

— Какво каза Болдуин?

— Че вие сте бил предизвикан. Той каза, че ви познава от десет години и не греши.

— Разбирам — Тривейн извади от джоба си цигарите и запали една. — И вие приехте това?

— Ако Франк Болдуин ми каже, че всеки астронавт е вълшебница аз ще го приема като написано в светото писание. Това, което искам да знам е какво се е случило?

— Нищо. Нищо не се е случило.

— Вие направихте за смях събранието за одобряването на вашата кандидатура. Това не ми харесва, сър.