Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Разбира се, аз ще бъда отговорен.

— Но то е като тайна мисъл в подсъзнанието, нали? Целта на тази подкомисия не е да задоволява личното его на един човек, Тривейн. Тя трябва да върши работа по-голяма и по-важна от един човек. Това имам предвид, като казвам „цел“.

Нортън гледаше Тривейн в очите. Но Тривейн никога не мислеше за себе си като за философската сол на земята.

Тривейн се вгледа, като се опита да не обръща внимание на лицемерието, което чувстваше, че се крие в думите на Нортън. Но изобщо не му се отдаде.

— Вие трябва да вземете това решение, сенаторе.

— Имате ли нещо против, ако поговоря с вашия адвокат? Как му беше името?

— Медисън. Уолтър Медисън. Нямам нищо против. Но въпреки това мисля, че той ще ви каже, че съм един ужасен клиент. Убеден е, че никога не обръщам внимание на нещата, когато трябва.

— Не виждам никаква вреда, ако опитам. Вие сте твърдоглав. Но аз ви харесвам. — Нортън се обърна и се отправи към Медисън и Неп.

Тривейн погледна часовника си. Събранието щеше да започне след двадесет минути. Той щеше да се обади в хотела, за да разбере дали Филис се е върнала от пазар. Президентът беше настоял да я доведе. Искаше Филис да дойде в Белия дом със съпруга си след събранието. Щяха да им направят нова снимка, която до покаже личните уважения на президента към Тривейн, но този път с жената на Тривейн до него. Филис беше разбрала.

Джеймс Нортън протегна ръка към Медисън и ако някой от стаята ги наблюдаваше, щеше да си помисли, че сенаторът като че ли се представя.

Но не беше точно така.

— Проклет да си, Медисън! Какво по дяволите е това?! — Нортън говореше тихо, но разпалено. — Той надушва нещо! Ти не ни каза!

— Аз не знаех! Само казах на Неп, че не знам какво става!

— По-добре е да разбереш — студено каза Алън Неп.

Събранието започна отново в седем и пет, като закъснението се дължеше на трима сенатори, които не можаха да свършат допълнителните си ангажименти. Тези пет минути дадоха възможност на Уолтър Медисън да поговори с клиента си насаме.

— Разговарях с този приятел Нортън.

— Знам, той ми поиска разрешение — усмихна се Тривейн.

— Анди, има логика в това, което казва. Те няма да те одобрят, ако мислят, че ще влезеш в ролята на влиятелен посредник. Ако ти беше на тяхно място и ти щеше да направиш така. Дори щеше да бъдеш по-груб, отколкото са те и мисля, че знаеш това.

— Съгласен съм.

— Тогава какво те притеснява?

Тривейн заговори като гледаше право напред.

— Не съм толкова сигурен, че искам тази работа, Уолтър. Но със сигурност знам, че не я искам, ако не се изпълнят условията ми. Вече ти казах това. Казах го и на Болдуин и на Роберт Уебстър. — Тривейн се обърна към адвоката си. — Не ме наричай „влиятелен посредник“. Това аз не съм и те го знаят… Ако ме одобрят, трябва да имам възможност да влизам в кабинета на всеки сенатор от това заседание и ако се нуждая от сътрудничество да го получавам без коментар. Трябва да имам тази възможност. Членовете на това събрание не бяха избрани безразборно, от тук от там. Всеки един от техните щати е всецяло обвързан с договори с Пентагона, някои — в голяма степен, други — в по-малка, но те са мнозинство, макар доста потайно. Сенатът много добре знаеше какво прави, когато ги събра. Единственият начин, по който мога да бъда сигурен, че в тази подкомисия няма да се намесва Сената, е да извлека от тези кучета-пазачи техните собствени гаранции.

— Какво?

— Да ги накарам да се съгласят с мен… Това събрание ще се документира като едно необходимо допълнение към подкомисията. Нещо като сътрудничество.

— Те няма да го направят! Целта е да ви одобрят, това е всичко. Няма други изисквания.

— Ще има, ако съм абсолютно сигурен и наясно, че подкомисията не може да функционира без съдействието на Сената, без активното участие на това съвещание като цяло. Ако не мога да получа заповед чрез тях, няма смисъл да продължавам.

Медисън се втренчи в своя клиент.

— И какво ще спечелиш от това?

— Така те стават част… от инквизицията. Всеки човек сам по себе си е инквизитор, независимо от широтата на възгледите. Щом могат да си поделят богатството, те ще си поделят и отговорността.

— И риска, нали? — меко попита Медисън.

— Вие го казахте, а не аз.

— Какво ще стане, ако не ви одобрят?

Тривейн погледна към заседателите на Сената. Погледът му се рееше някъде над главите им, а гласът му беше равен и студен.

— Ще свикам пресконференция утре сутринта, която ще направи на пух и прах всичко.