Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Джон Морис, сенатор от Илинойс, наруши мълчанието. Той беше най-младият човек на събранието; беше в средата на трийсетте и беше изключителен адвокат. Винаги, когато Морис беше назначаван към комисия, го наричаха „Тинейджърът на дома“. Това заместваше една друга фраза, тъй като Морис беше негър, който бързо си беше пробил път в системата.

— Вие не…, о, не изказахте съмнение, господин председател, може ли?

— Продължавайте, сенаторе.

— Вие не изразихте съмнение, господин Неп… Вие направихте обвинение. Вие обвинихте една голяма част от гласуващата публика в потенциална измама. Вие разгледахте това от позицията на… на второкласното избирателно право. Разбирам тънкостите, които искате да изразите, дори отчитам тяхната валидност в определена ситуация. Но не мисля, че те са приложими тук.

Сенаторът от Ню Мексико, уважаваният Чикано, се наведе напред и гледаше Морис, докато говореше:

— Тук има само двама от нас, които разбират значението на второкласното избирателно право, сенаторе. По мое мнение въпросът е редно да се зададе, това е. Човек винаги търси чекове и банкови сметки, такава е нашата система. Все пак аз също мисля, че веднъж повдигнат въпросът може да се изчерпи с един стегнат отговор от човека, който стои за одобрение… Господин зам.-министър. Заради документирането можем ли да считаме, че не сте със силните на деня за момента? Можем ли да разчитаме, че преценките ви са наистина независими, както и политическата ви принадлежност?

— Можете, сър.

— Така и мислех. Нямам повече въпроси към това.

— Сенаторе?

— Да, господин Тривейн?

— А вашите?

— Не ви разбрах?

— А вашите? Вашите възгледи и преценки и преценките на всеки член от това събрание дали са независими и дали не се поддават на влияние отвън?

— Няколко сенатори веднага започнаха да говорят ядосано по микрофоните си; Армбрастър от Калифорния се засмя, сенаторът Уикс от източния бряг на Мериленд потули усмивката си като извади кърпичка от добре ушития си блейзер, а председателят сграбчи чукчето.

Когато редът беше възобновен под бързите удари на чукчето на Жилет, Нортън от Върмонт докосна ръката на сенатора Неп. Това беше някакъв знак. Едва забележимо погледите им се срещнаха и Нортън поклати глава, но посланието беше ясно.

Неп вдигна някаква папка пред себе си и дискретно извади едно досие. Посегна надолу за куфарчето си и го отвори, като плъзна папката вътре.

Върху нея беше написано „Марио де Спаданте“.

Почивката беше обявена за четири и петнадесет, за да може съвещанието да започне отново в пет часа. През тези четиридесет и пет минути всеки щеше да има възможност да се обади до дома, да преорганизира срещите си и да се посъветва с помощниците си.

След като Андрю беше поставил любезния си, но съвсем неочакван въпрос, Жилет беше успял бързо да овладее положението при последвалите нападки.

Андрю беше подготвен. Той отговаряше бързо, стегнато и изчерпателно. Това учуди дори Уолтър Медисън, който рядко се изненадваше от своите странни клиенти. Тривейн нямаше нужда от безкрайни страници и схеми, пълни с цифри и бюджетни предвиждания. Той изстрелваше факти и обяснения с такава сигурност, че остави без аргументи тези, които бяха враждебно настроени.

Неговата пълна осведоменост оставяше членовете безмълвни — това позволи на сенатора Жилет да изкаже предположение, че може би след една почивка те ще могат да приключат заседанието до седем същата вечер.

— Ти си в стихията си, Анди — каза Медисън, като се протегна, докато ставаше от стола.

— Не съм започнал още. Следва второ действие.

— Моля те, не се обръщай към Чарли Браун. Справяш се чудесно. Ще напуснем тази сграда около шест часа. Те те считат за суперкомпютър, не разваляй работата.

— Това го кажи на тях, Уолтър. Кажи им те да не развалят нещата.

— За бога, Анди. Какво…

— Това беше едно изключително представяне, младежо — възрастният Тели, бивш съдебен заседател от щата Западна Вирджиния, се приближи до двамата, без да разбира, че се натрапва.

— Благодаря ви, сър. Моят адвокат — Уолтър Медисън.

Мъжете си стиснаха ръцете.

— Вие сте така да се каже необходим тук, господин Медисън.

— Свикнал съм с това покрай него, сенаторе. Той е най-недостойният клиент в историята на правото.

— Което означава, че вие не можете да си позволите да кажете това. Работех в съда около двадесет проклети години…

Алън Неп се присъедини към тях и Тривейн усети, че става напрегнат. Той не харесваше Неп, не само заради неговата неоправдана грубост, но защото Неп имаше нездрав външен вид на инквизитор. Какво беше казал посланикът Хил? Какви бяха думите на Големия Били?… „Ние не искаме инквизитор“…