Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Разбира се, господин… Медисън.

Заседателите от учтивост заговориха помежду си, започнаха да преглеждат документи. Но повечето гледаха Тривейн и Уолтър Медисън.

— Анди, какво правиш? Да не се опитваш нарочно да объркаш обсъждането?

— Направих това, което исках.

— И защо?

— Исках да бъда сигурен, че няма недоразумение. Искам тези думи да се отбележат, за да разберат, че аз забелязвам всичко. Ако ме отстранят, те ще го направят знаейки, че аз го очаквам от тях.

— За бога, човече, объркваш функциите на събранието. Ти подкрепяш Сената.

— Мисля, че постъпвам точно така.

— Каква е твоята цел? Какво се опитваш да направиш?

— Да очертая бойното поле. Ако те ме приемат, ще го направят не защото ме искат, а защото трябва и защото ги предизвиках.

— Предизвикал си ги? За какво? С каква цел?

— Защото съществува бездънна разлика между нас.

— Какво означава това?

— Означава, че ние сме естествени врагове. — Тривейн се усмихна.

— Ти си луд!

— Ако съм, бих се извинил. Нека да привършваме с това. — Тривейн погледна към присъстващите. Погледът му спря върху едно лице от комисията. — Господин председател, адвокатът ми и аз привършихме дискусията си.

— Да, да разбира се… Аз вярвам, че сенаторът от Върмонт допълни… основните убеждения на зам.-секретаря. Председателят счита, че трябва да се изразяват фундаментални политически убеждения — не еднопартийни — а по-общи. Други не се приемат от това събрание. — Жилет погледна над очилата си към Нортън от Върмонт, за да бъде сигурен, че той разбира какво иска да му каже.

— Изключително приемливо, господин председател.

— Надявам се, че щ го приемете, сенаторе — добави Армбрастър от Калифорния, като се подсмихваше. Армбрастър и Нортън не само че стояха от различни страни в залата, но толкова се различаваха в двупартийната политика, колкото щатите им се различаваха в географско разположение.

Неп заговори, без да се обръща към председателя.

— Ако не греша, зам.-секретарят противопостави на допълнението, направено от колегата, своя собствена прибавка. Мисля, че той каза, че си запазва правото да повдига подобни въпроси пред членовете на заседанието. Едно право, което се съмнявам, че трябва да му бъде дадено.

— Не вярвам да съм отправил такава молба, сенаторе — Тривейн говореше меко, но убедително в микрофона си. — Ако е прозвучало по този начин, аз се извинявам. Няма право — или причина — да задавам въпроси за вашите лични убеждения. Аз съм заинтересован само присъстващите, като едно цяло, да ме убедят, както аз трябва да ги убедя, в искреността на задълженията си.

— Господин председател? — това беше по-младият сенатор от Западна Вирджиния, на име Тели. Той беше малко известен извън клуба, но вътре в него беше много харесван, както заради лекия нрав, също така и заради интелигентността си.

— Сенатор Тели, моля.

— Бих желал да попитам господин Тривейн защо изобщо повдига въпроса. Ние искаме същото нещо, в противен случай никой от нас нямаше да бъде тук. Честно казано, мислех си, че това ще бъде най-краткото съвещание по документация. Ако говорим лично, аз ви имам голямо доверие, сър. Не е ли то взаимно? Ако не персонално, то поне колективно — за да използвам термина, сър?

Тривейн погледна към председателя, като мълчаливо поиска разрешение да отговори на въпроса. Сенаторът Жилет кимна.

— Разбира се, че е така, сенатор Тели. Моето огромно уважение за това. Главно заради моето доверие във вас, моето уважение към вас, аз желая да имам възможност да разгледам този процес и да съм сигурен, че ние се разбираме помежду си. Подкомисията на комисията по отбраната ще е безсилна, ако няма отговорната подкрепа на такива безпристрастни и влиятелни мъже като вас.

— Ако ме одобрите, господа, а надявам се, че ще го сторите, аз ще имам нужда от помощ.

Човекът от Западна Вирджиния не забеляза неудобството на някои колеги.

— Нека тогава да перифразирам моята молба, господин зам.-секретар. Достатъчно съм възрастен, или съм достатъчно наивен, или може би и двете, за да вярвам, че добронамерените хора, въпреки че имат различни мнения могат да вършат нещо заедно в името на общата кауза. Доверието, което вие търсите от нас мога да се надявам че ще бъде документирано. Имате право да кажете, ако нещо не ви удовлетворява. Защо да не направим най-напред това.

— Не се надявах на по-разумен съвет, сенатор Тели. Страхувам се, че първоначалната ми нервност засенчи далновидността ми. Ще се опитам да не повдигам въпроса отново?