Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Не, майоре, не са ми съобщили.

— О… И това ако е начало. Аз съм вашият Петкан, поне докато си изберете офис и наберете персонал.

— Така ли? Добре, влезте. Не подозирах, че вече съм в бизнеса.

Бонър влезе в стаята със самоувереността на човека, привикнал да командва. Беше, може би, в края на 30-те или началото на 40-те, с късо подстригана коса и тен на човек, който прекарва голяма част от времето си на чист въздух.

— В бизнеса сте, можете да не се съмнявате. Вие искате, аз изпълнявам… Всичко, каквото пожелаете. Така са ми наредили — той хвърли шапката си на един стол и се обърна към Тривейн със заразителна усмивка. — Разбирам, че имате щастлив брак; но по-важното е, че жена ви е тук, във Вашингтон. Богат сте като Крез и нищо не мога да спечеля като ви предложа разходка с лодка по Потокмак, възможно е да притежавате реката. Работил сте в държавния бранш, следователно не мога да ви заинтригувам с клюки на високо равнище. Вероятно знаете повече от мен… Аз съм начинаещ. Карам ски много добре. Вие в най-добрия случай сте на средно равнище, значи няма смисъл да летим за Гщаад… Следователно ви намираме подходящ офис и започваме да набираме персонал.

— Майоре, карате ме да се чудя, — каза Тривейн като затвори вратата и се доближи до офицера.

— Добре. Аз съм на линия.

— Говорите така, сякаш сте прочели биографията, която не съм написал.

— Вие не сте. „Големият Чичо“ го свърши вместо вас. И, ако искате, заложете живота си, че съм я прочел. Вие сте човек от първостепенна важност.

— Също така ми се струва, че долових неодобрение в гласа ви; прав ли съм?

За миг усмивката на Бонър изчезна от лицето му.

— Не е изключено и да сте, господин Тривейн. Въпреки това не би било честно да го кажа. В течение съм само на едната страна на историята.

— Разбирам — Тривейн се приближи до масата и посочи кафето.

— Благодаря. Твърде рано е за алкохол.

— Мога да ви предложа, ако желаете.

— Само кафе.

Тривейн напълни една чаша и Бонър се приближи до масата да я вземе. Без захар, без сметана.

— Защо се пените толкова, майоре?

— Нищо лично. Не ми харесва назначението, това е всичко.

— Защо? Не че знам какво е назначението ви, все още не разбирам. Да не би някъде да се води битка, която да ви липсва?

— Не съм вчерашен?

— Нито пък аз.

— Съжалявам, още веднъж моля да ме извините.

— Оплесквате нещата, за каквото и да са ви изпратили.

— За трети път моля да ме извините — Бонър взе кафето си и седна в едно кресло. — Господин Тривейн, преди два дни ми дадоха вашето досие и ми казаха, че съм прикрепен към вас. Казаха ми също така да правя всичко — без никакви ограничения, просто всичко, каквото мога… А вчера пристигна една новина. Тръгнали сте да ни разпъвате на кръст. Аз съм неприятен посредник в подобни ситуации.

— Не съм тръгнал никого да разпъвам.

— В такъв случай работата ми е по-лесна. Не ми приличате на смахнат. Нито пък се държите като такъв.

— Благодаря ви. Не съм сигурен, че мога да кажа същото.

Бонър отново се усмихна, вече значително по-спокоен.

— Съжалявам. За четвърти път или за пети?

— Загубих им бройката.

— Всъщност, импровизирах малка реч. Исках да ви дам шанс да се оплачете — и щях да се чупя.

— Още не е късно. Тая работа за „разпъването“ какво би трябвало да означава?

— С две думи вие сте един от жлъчните антивоенни. Не ви харесва как действува Пентагона, на Пентагона също не му харесва. Мислите, че Отбраната харчи милиони долари повече, отколкото е необходимо, така мисли и Отбраната. Но вие смятате да изпеете всичко на подкомисията и ще хвърчат глави. Прав ли съм, господин Тривейн?

— Може би. Макар че, както при повечето обобщения, отправяте недоказани обвинения. — Тривейн замълча за миг, защото си спомни, че мъртвият Жилет бе използувал почти същите думи миналата нощ в колата. Той продължи репликата на Сенатора, като усещаше иронията. — Не мисля, че имат почва.

— Ако е така, изпитвам истинско облекчение. Ние ще…

— Майоре, — тихо го прекъсна Тривейн, — изобщо не ме интересуват вашите чувства. И ако смятате да оставате, трябва да сте наясно с това. Разбрахме ли се?

Пол Бонър извади един плик от униформата си. Отвори го и подаде на Тривейн три напечатани страници. Първата съдържаше списък на наличните правителствени помещения, приличаше на проспект за недвижимо имущество. Втората бе фотокопие на имената, които Андрю бе дал на Франк Болдуин преди около две седмици — преди ужасните събития в „Плаца“. Това бяха имена на мъже и жени, които Андрю искаше да работят за него, на ключовите позиции. Общо бяха единадесет — четирима адвокати, трима счетоводители, двама инженери — военен и цивилен и две секретарки. От единадесетте, петимата имаха загадъчни знаци до имената си. Третата страница също съдържаше списък от имена — всички до едно непознати на Тривейн. Вдясно от всяко име бе отбелязана класификация и предишния заеман пост. Тривейн погледна майор Бонър.