Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Не можахме да разберем.

— Съществуваше политически вакуум.

— Вие не бяхте политик…

— Видях достатъчно политици. Вакуумът трябваше бързо да се запълни. Разбрах това. Или аз, или някой друг щеше да се заеме с това. Огледах се и реших, че съм въоръжен по-добре. Ако някой не се беше съгласил с тази преценка, щях да го посрещна с поклон.

— Беше ли даден шанс на някой друг, мистър президент?

— Те или той не се появиха изобщо.

— Мисля, — Филис Тривейн се опита да го защити — че моят мъж би бил много щастлив да се освободи от данъци. Както казвате, в основата си той не е политик.

— Грешите, скъпа. Той твори новата политика в цялата й древна слава. Забележителното е, че успява. Напълно! Това е много голяма реформа, която нито един ляв, десен или центристки настроен революционер не би могъл да започне. Но той знаеше, че може да я проведе. Това, което Били и аз не разбрахме, беше защо той знаеше, че ще успее.

Настъпи тишина и Филис разбра, че само нейният съпруг би могъл да отговори. Тя го погледна и видя, че той няма да го направи. Нямаше да изкаже мислите си дори на своя стар приятел, който му беше дал толкова много. Може би дори и на нея.

— Мистър президент — Сам Викарсън влезе бързо в стаята. Изражението му не издаваше спешност, но именно това показваше, че съобщението е неотложно.

— Да, Сам?

— От Чикаго дойде потвърждение за промяната в медиите. Помислих, че искате да го знаете.

— Можеш ли да откриеш директорите? — гласът на Тривейн звучеше тихо и остро, почти стържещо.

— Започнахме, сър.

— Намерете ги.

— Три линии се опитват да се свържат с тях. Разговорът ще се проведе долу.

— Извини ме, Франк. Сам не е научен да отлага. — Тривейн стана от креслото и тръгна да излиза.

— Мога ли да ви изпратя някой друг, мистър Болдуин?

— Благодаря, млади човече. Мисис Тривейн е тук.

— Благодаря, Сам — каза Филис, като подаде чашата си.

Изкушаваше се да поиска от сътрудника на президента да пренебрегне „обичайното“ и да й налее уиски, но не го направи. Все още беше следобед. Дори след толкова години тя знаеше, че не може да пие уиски по това време. Беше наблюдавала мъжа си, докато разговаряха със Сам. Челюстите му се бяха втвърдили, беше присвил очи и за момент се вцепени.

Хората никога не разбираха, че това идваше след моменти на спокойствие и уверена вяра и изстискваше енергията на човека. Моментите на страх бяха непрекъснати, безкрайни.

Какво с всичко, с което се залавяше, така и този път мъжът й се натовари с непосилна за човек задача. Най-накрая беше намерил работата, от която нямаше спиране. Понякога Филис си мислеше, че това го убива бавно.

— Оплаквам стар приятел, чието време беше дошло, скъпа — каза Болдуин, като наблюдаваше внимателно Филис. — А вашият поглед ме кара да се срамувам.

— Съжалявам — Филис се беше загледала разсеяно в коридора. Обърна се към банкера. — Не съм сигурна, че ви разбирам.

— Загубих приятел, който си отиде съвършено естествено в края на своя живот. По някакъв начин вие сте изгубили съпруга си в общия смисъл на думата. А имате още толкова много да живеете… Мисля, че вашата жертва е по-голяма от моята.

— Май ще се съглася с вас — Филис се опита да се усмихне, да придаде на думите си лекота, но не успя.

— Той е голям човек, знаете ли.

— Ще ми се да го вярвам.

— Той направи неща, които никой друг не можа, които мислехме, че са невъзможни. Успя да сглоби нещата, накара ни да се погледнем такива, каквито можем да бъдем, а не каквито бяхме. Има още много неща, които трябва да се направят, но той извърши най-главното — желанието да сме по-добри, отколкото сме сега и да не се страхуваме от истината.

— Това е много хубаво, мистър Болдуин.

Андрю погледна Сам Викарсън, който в момента затваряше вратата на кабинета. Бяха сами.

— Докъде е стигнало?

— Очевидно до края, сър. Получихме информация, че документите са подписани преди няколко часа.

— Какво казва Министерството на правосъдието?

— Никаква промяна. Все още водят следствие, но няма голяма надежда. Повтарят първоначалната си хипотеза. Наблюденията и разследванията просто не могат да паднат върху „Дженеси Индъстриз“.

— Ние попаднахме на следата им, Сам. Знаем, че сме прави.

— Вие попаднахте, мистър президент.

Тривейн отиде до прозореца и погледна навън към терасата и водата.

— Защото имах нещо, което те не притежаваха. Едно нещо, което пазихме от тях.

— Мога ли да кажа нещо, сър?