Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

И беше ужасена.

Стивън Тривейн стоеше пред камината. Ръцете му бяха почернели от пепелта, ръженът беше подпрян до него, под полицата на камината. Никой не беше мислил да пали огън и това изглежда го дразнеше. Беше смесил нови подпалки с почти изгорели пънове и държеше своята запалка „Кейн Код“ под решетката, необезпокояван от горещината и праха, идващи от камината.

Беше сам и гледаше телевизора — чийто звук бе намален, за да чува само новата информация.

Вицепрезидентът на Съединените щати току-що бе свалил ръката си от Библията. Сега той беше най-могъщият човек в света. Той беше президент.

Старец.

Те всички бяха старци. Годините, техните дати на раждане нямаха значение. Стари, уморени хора, които лъжеха.

— Това е добра идея. Огънят — тихо каза Андрю, като влизаше във всекидневната.

— Да — каза момчето, без да повдигне очи, обръщайки се към разрастващия се пламък. Изведнъж той отстъпи назад и тръгна към коридора.

— Къде отиваш?

— Излизам. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Сега е време да не правим нищо. Освен, може би, да мислим.

— Моля те, престани да ме успокояваш, татко.

— Ще престана, ако спреш да се държиш детински и враждебно. Не аз дръпнах спусъка, дори символично.

Момчето спря и погледна баща си.

— Знам, че не си ти. Може би щеше да е по-добре, ако го беше направил…

— Намирам думите ти за цинични.

— …„Дори символично“… за бога, тогава ти би трябвало да си направил нещо?

— Не си с ума си. Не знаеш какво говориш.

— „Не съм с ума си“? Какво означава да бъдеш с ума си? Ти беше там! Беше там от месеци. Какво направи, татко? Беше ли с ума си? На мишената?… По дяволите. Някой е мислел. Някой извърши ужасно, противно, отвратително проклето нещо и сега всички ще платят за него!

— Подкрепяш ли деянието? — Тривейн изкрещя, беше объркан. Беше толкова готов да удари сина си, колкото никога досега.

— Господи, не! А ти?

Тривейн стисна юмруци, мускулите на ръцете и раменете му се опънаха. Искаше момчето да излезе. Да бяга. Бързо.

— Ако те боли, то е, защото това убийство стана в твоето поле.

— Той беше луд, маниак. Отделен случай е. Нечестен си.

— Никой не мислеше така до вчера. Никой нямаше обширни досиета срещу него, не беше включен в ничий списък. Никой не му попречи, само му даваха милиони и милиони, за да продължава да строи проклетата машина.

— Това е смешно. Опитваш се да направиш етикет от нечия извратена доза лудост. Използувай главата си, Стийв. Можеш да мислиш по-добре.

Момчето замълча и с това изрази мъката и смущението си.

— Може би етикетите са единственото нещо, което има смисъл точно сега… А ти губиш, татко. Съжалявам.

— Защо? Защо губя?

— Защото не мога да си представя, че ти или някой друг като теб би могъл да спре всичко това.

— Не е така.

— Тогава може би не е останало нищо за спиране, ако си прав.

Стивън Тривейн погледна надолу към своите почернели от пепел ръце и ги изтри в дочените си панталони.

— Трябва да измия ръцете си… Съжалявам, татко, искам да кажа, че истински съжалявам. Уплашен съм.

Момчето избяга в коридора. Тривейн го чу да се спуска по стълбите към кабинета и терасата.

…може би не е останало нищо.

Не.

Не, не можеше да реагира по този начин. Не можеше да си позволи слабостта, в която другите намериха простор за чувствата си. Дори сред семейството си, с тях.

Не сега.

Сега трябваше да почувствува какво има значение. Преди целостта да бъде безвъзвратно възстановена.

Трябваше да ги разтърси, всички. Да ги накара да разберат, че не се шегува. Няма да им бъде позволено да забравят, че той държи — и то твърдо — оръжията, които можеха да ги свалят всичките от власт.

И Тривейн щеше да използува тези оръжия, защото те не заслужаваха да се движат свободно в страната. Нацията изискваше повече.

„…може би не е останало нищо“.

Но имаше нещо. Той щеше да го намери.

Дори това да означаваше, че ще използува „Дженеси Индъстриз“. Ще ги използува правилно.

Правилно.

Ще ги използува или ще ги унищожи веднъж завинаги.

Вдигна телефона. Щеше да стои до него, докато се свърже със сенатора Мичъл Армбрастър.

Гладката асфалтова повърхност на пътя свърши внезапно и премина в неасфалтиран път. В тази точка на малкия полуостров свършваше отговорността на градската община и започваше частната собственост. Сега тази земя беше под юрисдикцията на федералното правителство — наблюдавана, пазена, изолирана от осемнадесет месеца насам.