Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Винаги беше обичала своя съпруг, той беше създаден за обич. Улови се, че благоговее пред него и не беше сигурна дали това беше хубаво или дори разумно, но не можеше да спре чувствата си. Тя разбираше, че огромната работа на кабинета привличаше благоговението на хората.

Не се издаваше, че той беше най-самотен, нито хленчеше жално, че решенията никога не се вземат лесно. В обясненията му липсваха празни, драматични оправдания.

Все пак той обясняваше.

„Нация, която е способна да достигне други планети, може да се грижи за собствената си земя. Народ, взел толкова много от земята, може да й върне обратно поне една част. Население, което е подкрепило — честно или нечестно — разходи за милиони извън своите граници, със сигурност може да продължава да се изгражда…“

И той продължаваше да вярва в тези измамливи, прости, първи убеждения.

Филис последва мъжа си и Франк Болдуин в къщата, където военен пое палтата им. Влязоха в голямата всекидневна, където някоя загрижена душа — вероятно Сам, помисли Филис — беше запалила огън. Тя се притесняваше за стария Болдуин. Погребалната служба за Уилям Хил беше извършена от онези големи англикански хорове, църквата се охраняваше, а каменният под беше студен.

— Седни тук, Франк — каза Тривейн, като хвана едно кресло за гърба и леко го обърна към камината. — Отпусни се. Нека да ти направя питие. Всички можем да се възползуваме от това.

— Благодаря, мистър президент — отговори Болдуин, като седна. Филис отиде до дългия диван и видя, че Сам Викарсън беше преместил друго кресло срещу това на Болдуин. Биваше го за тези неща.

— Уиски, нали, Франк? Лед?

— Винаги помните какво пие човек. Мисля, че така станахте президент — Болдуин се засмя, като намигна със старческото си око на Филис.

И Болдуин беше, разбира се, прав. Начините бяха относително непоследователни. Но, господи, това беше лудост, помисли Филис. Непрекъснато пристигаха лимузини във всички часове на деня и нощта, бяха сложени допълнителни телефони, конференциите бяха безкрайни — Бърнигът, Бостън, Вашингтон, Сан Франциско, Хюстън. Андрю се беше потопил в центъра на урагана. Храненето, спането, почивката бяха забравени.

Тя беше забравена. Децата също.

— Чел си всичко това, Франк — мъжът й се усмихна притеснително, което накара Филис да се усъмни. — Имах предвид казаното в моите речи. Бях определен като обединител на много противоречиви гласове, това не е добра метафора. Мисля, че един човек не обединява гласове. Може би по-правилно е да кажа „оркестрирам“, премахвам дисонанса. Ако нивото на високия тон се понижи, можем да стигнем до коренните причини. Да се залавяме за работа.

— Не мога да намеря слабо място в думите ви, мистър президент. Вие постигнахте успех. Известен сте, без съмнение сте най-известният човек, който е имало в Белия дом от години.

— Благодаря ти, но мисля, че работата е по-важна.

— Защо вие и посланика Хил се страхувате? — попита Филис, без да мисли.

По погледа на Анди разбра, че не би искал тя да продължава този разговор.

— Не съм сигурен, скъпа. Откривам, че колкото повече остарявам, толкова по-малко съм сигурен за каквото и да е. Били и аз се съгласихме по този въпрос преди по-малко от седмица. Трябва да си спомняте, че винаги сме били толкова уверени… О, защо бяхме изплашени. Мисля, че заради отговорността. Предложихме председател на подкомисия, а открихме жизнеспособен кандидат — президент. Голям скок.

— Но жизнеспособен — каза Филис, обезпокоена от гласа на стария Болдуин.

— Да — банкерът погледна Андрю. — Уплашихме се от вашата внезапна, необяснима решителност… мистър президент. Ако се върнете назад във времето, може би ще ме разберете.

— Въпросът не беше мой, Франк, а на Хил.

— О, да, разбира се. Днес беше труден ден. С Били повече няма да провеждаме нашите дълги спорове. Никой не победи в тях, разбирате. Той често ми казваше, Андрю, че вие мислите като мен. — Болдуин държеше почти празната чаша до устните си и гледаше ръба й. Беше използувал малкото име на президента и очевидно съжаляваше за това.

— Това е изключителен комплимент за мен, Франк.

— Само историята може да го потвърди, мистър президент, ако е вярно.

— Въпреки това съм поласкан.

— Но разбирате ли?

— Какво?

— Нашето безпокойство. Според докладите на Били, машината на Боби Кенеди беше тълпа от бойскаути, сравнена с вашата. Между другото, това са негови думи.

— Мога да ги понеса — отговори Андрю с половин усмивка. — Засегнахте ли се?