Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Сам Викърсън се облегна на перилата на предните стълбища. Сам искаше Тривейн да го види, когато излезе от лимузината.

Президентът очакваше това, очакваше той да бъде от първите, които го чакат на всяко едно място. Той каза на Сам, че чувствува облекчение, когато знае, че има един посрещащ го човек, който би му дал нужната информация, но не непременно поисканата.

Викарсън разбра. Това беше една от страните на работата в Белия дом, която намираше за нежелателна. Никой не искаше да разочарова човека. Ако това означаваше премахване или прикриване на неприятни факти, за да се пригодят към преценката на президента, то в общи черти ставаше така. Не точно страхът караше сътрудниците да се държат така. Често те просто знаеха, че Човекът толкова много проклети проблеми, че ако няколко можеха да се спестят, защо не?

Но най-често ги държеше страхът.

Дори Сам беше попаднал в капана, в двата капана — съчувствието и страхът. Беше променил резюмето на един търговски доклад по такъв начин, че президентът да го одобри, въпреки че съдържаше неща, с които не би се съгласил.

— Ако го направиш още веднъж, Сам, изчезваш оттук.

Викарсън често се питаше дали е било така с предшественика на Тривейн.

По дяволите, той беше добър президент! Наистина хубав президент, помисли Викарсън, докато гледаше как Андрю излиза от колата и държи вратата, за да излезе Филис, като едновременно с това говореше с мъжете от Тайните служби до него. Навсякъде хората имаха доверие в него. Ако трябваше да се направи сравнение с президентите от близкото минало, журналист от „Ню Йорк Таймс“ го беше направил най-добре: „…спокойната натура на Айзенхауер, грацията и пламъка на Кенеди, силата на Джонсън“.

Сам съжаляваше за опозиционните партии. Само след осемнадесет месеца в кабинета, Тривейн беше създал здрава атмосфера, перспектива. Беше изработил свое становище. За първи път от години насам страната достигна до връхната си точка в общото лидерство. Човекът преди Тривейн почти беше достигнал до това ниво, когато изкусни стрелци от ляво и отдясно му попречиха да продължи. Поради огромното си желание за спокойствие или поради силата на своята личност и способността си да изслушва, Тривейн беше обезвредил екстремистите. Може би беше заради комбинацията от двете черти, помисли Викарсън.

Тривейн беше правилният човек за новото време. Друг можеше да не бъде способен да остане спокоен, което понякога беше по-трудно и от издържане на буря. Не, че му липсваха всякакви емоции. Неговата администрация направи смели нововъведения в много области, но те бяха повече драматични в своята гибел, отколкото в изпълнението. И съобщенията за тях бяха намалени, те бяха наречени желателни промени на завареното положение, а не приветствувани като епохални събития, въпреки че много от тях бяха такива. Жилищното строителство, здравеопазването, образованието, заетостта на работната сила и още голям обхват от национални стратегии бяха разработени за това време.

Сам Викърсън се гордееше истински с президента Андрю Тривейн.

Същото мислеше и страната, той го почувствува.

Сам се изненада, като видя стар човек да излиза от другата страна на президентската лимузина. Беше Франклин Болдуин, банкер, стар приятел на Тривейн от Ню Йорк. Викарсън помисли, че Болдуин изглеждаше ужасно. Разбираемо беше — Болдуин беше погребал приятеля си от детството Уилям Хил. Големият Били Хил си беше отишъл. Болдуин знаеше, че и неговото време наближава.

Чувството на задължение накара президента да се погрижи за погребението на Хил. От благоприличие той настоя да каже няколко думи преди тържественото слово. От доброжелателство беше довел обратно стария Франк Болдуин със себе си в Хай Бърнигът.

„Образец на добродетелност“. Това беше много подходяща фраза на кампанията.

Филис гледаше как съпругът й помага на Франк Болдуин да изкачи няколкото стъпала до предната врата. Сам Викарсън предложи помощта си, но Андрю поклати едва забележимо глава и младият адвокат разбра. Президентът сам щеше да се грижи за мистър Болдуин.

Филис чувстваше прилив на тиха гордост, когато Анди отдаваше такова значение на жестовете. „Принцът отдава грижите си и съдът съди по-добре от възможното“. Фрозърт беше дал това описание на съда на Катилон в своята първа хроника… Принц, млад крал — и не толкова млад, помисли Филис. Имаше много от нещата на Фрозърт или от това, което Артуровият летописец винаги е търсил в Белия дом, който Андрю управляваше. Знаеше, че мъжът й би се смял да подобно предложение. Би й казал да не придава романтичност на благовъзпитаността, да не търси символи там, където не се подразбираха. Това също беше част от атмосферата, която Анди излъчваше. Кабинетът му добиваше неговата доброта, изпълнената с вяра скромност. Дори хуморът му се прокрадваше със самокритична ирония.