Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Уилям Хил го допусна.

Големият Били. Хамилтън се чудеше дали Хил някога ще разбере каква голяма роля бе изиграл в развитието на „Дженеси Индъстриз“ — без да знае, разбира се. Не се съмняваше, че той би му отнел живота, ако знаеше. Но беше вярно, посланикът Уилям Хил носеше голяма отговорност. За всичките години във Вашингтон Хамилтън беше наблюдавал Големия Били отблизо. Двамата бяха „приятели“, съветници на президенти. Хил беше по-възрастен, разбира се. Виждал бе не веднъж изказванията на Хил зачеркнати от протоколите. Съчувстваше му, когато съветът му към Айзенхауер във връзка с кризата Ю-2 в Париж остана пренебрегнат — конференцията на най-високо равнище претърпя неуспех; съжаляваше стария човек, когато Макнамара убеди Кенеди в погрешността на преценката на хил относно Берлин — резултатът беше Стената; открито трепна, когато онези маниаци от Пентагона убедиха объркания и отстъпчив Никсън, че „нахлуването“ в Камбоджа е необходимо — това стана под острите възражения на Уилям Хил.

Ян Хамилтън разбра, че е наблюдавал човек, чийто пост винаги е можел да заеме. Това бе верния, за която мислеше от няколко години.

Неприемлива.

Алтернативата бе властта и влиянието на „Дженеси Индъстриз“.

Той беше насочил усилията си към това. За доброто на всички.

Чесапийското ловджийско куче се мъчеше да откъсне вейка от един повален клон. Вейката се държеше. Хамилтън се наведе и я изви.

Притежаваше доста голяма здравина, реши той, но дори не се задъха сериозно.

Големият Били.

Големият Бил беше излетял за Чикаго — пратеник на президента на Съединените щати. Срещнаха се на четири очи в един апартамент в Палмър Хаус.

Имаше за обсъждане общи интереси. Общи интереси. Президентът искаше да го види, да се срещне с него във Вашингтон.

Осигуриха му всички удобства за тази среща.

Кучето откри нова пръчка. Този път тя беше различна от всички останали — на няколко места кората беше грубо обелена и се виждаше оголеното бяло дърво. Кучето скимтеше и Ян Хамилтън видя по мократа козина кръв, стичаща се от устата му.

Сам Викарсън седна върху опакованата, запечатана картонена кутия и огледа празната стая. Празна, освен канапето, което беше там още при нанасянето на подкомисията в отдела. Преносвачите почти бяха свършили. Изнесено беше всичко; столовете, бюрата, излъсканите шкафове, от тях нямаше повече нужда.

Единствената му грижа бяха картонените кутии. Тривейн му бе поръчал да ръководи опаковането и пренасянето им до камиона, който щеше да ги закара до къщата му в Кънектикът.

Защо, в името на Бога, Тривейн искаше тези неща?

Кой би ги поискал?

Може би изнудвачите.

Но тези архиви не бяха важните. Архивите на „Дженеси“.

Онези отнеха доста време, докато ги извадят от мазето на Таунинг Сиринг, запечатат в дървени кафези, с катинари и пазачи и, доколкото той разбра, те бяха закарани направо в подземията на Белия дом.

Затворени далеч от очите на всички.

Не би повярвал преди месец. Не би го сметнал за възможно.

Той имаше правото, господи, имаше правото на избор! Тривейн му бе осигурил предложения от половин дузина висши корпоративни фирми в Ню Йорк, включително и Уолтър Медисън. И Арон Грийн, който се преструваше, че е впечатлен от него по време на уолдорфската среща, бе заявил, че желае да го види на работа следващата седмица като завеждащ юридическия отдел на неговата агенция.

Но най-доброто от всички предложения беше тук във Вашингтон. Мъж, наречен Смит, управител на Белия дом.

Откриваше му се възможност.

Какво можеше да изглежда по-примамливо от Белия дом?

Джеймс Годдард седна на грубо сглобеното, твърдо легло в мръсната стая, взета под наем. Чуваше глухото стенание на флейти от примитивен магнетофон, може би, и пресекливите нехармонични звуци на източен струнен инструмент — цитра, помисли той. Изпълнителите бяха поели наркотици, знаеше го много добре.

Годдард не беше алкохолик, но често се напиваше. Ставаше много пиян. Ходеше в отвратителни барове, които отваряха рано сутрин, за да можеха пияните с изцъклени очи да изпият своето, преди да отидат на отвратителната си работа, ако имаха изобщо такава. Стоеше в тъмната част на бара с четирите си куфара — неговият скъпоценен товар — и пиеше чаша след чаша.

Няколко от отвратителните клиенти на отвратителния бар се навъртаха наоколо. Тя бяха почтителни и загрижени. Почерпи с по няколко питиета отвратителните хора. Всъщност нямаше избор — барманът му каза, че не може да отмени стодоларовата сметка и естественото решение беше да купува от предлаганата стока.