Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Автомобилът не се виждаше, нямаше го паркиран там, където му бяха казали.

Вместо това към него се приближи един старши сержант с риза и панталон с остри ръбове и излъскани обувки.

— Моля ви, последвайте ме, майоре.

Автомобилът, паркиран до бордюра, беше лимузина, светлокафяв металик. От двете страни на предния капак, над широката решетка имаше по един флаг. Те шумоляха колебливо на декемврийския вятър. На всяка страна се виждаха по четири златни звезди върху червен фон.

Репортерите и фотографите се струпаха около него, бълвайки въпроси и правейки светкавични снимки, докато сержантът отваряше дясната задна врата. На Пол не бе нужно да размишлява върху самоличността на генерала, който седеше на задната седалка. Репортерите установиха това с високи възбудени гласове.

Началникът на щаба на обединените командуващи на Съединените Щати.

Генералът не помръдна, докато Бонър влезе и седна до него. Той гледаше право в стъклената преграда, разделяща шофьора от неговите Много Важни Пътници.

Отвън сержантът си проби с рамене път през тълпата и седна зад кормилото. Колата потегли отначало бавно; шофьорът, който беше неприветлив към тълпата, натискаше клаксона, за да изчисти пътя си.

— Процесът бе нагласен, майоре. Надявам се, че оценявате това правилно — проговори рязко генералът, без да поглежда Бонър.

— Говорите така, сякаш не харесвате, решението, сър.

Старшият офицер погледна внезапно Бонър и със същата бързина се обърна настрани. Приближи се до лявото стъкло, отвори еластичния джоб и извади оттам кафяв плик.

— Втората заповед е да ви предам лично това. Тя ми е толкова неприятна, колкото първата.

Той подаде плика на Бонър, който, озадачен, благодари негласно. Печатът в горния ляв ъгъл му подсказа, че съдържанието на писмото е от Военния отдел, а не от Щаба на обединените командуващи.

Отвори го и извади един единствен лист. Беше копие на писмо от Белия дом, адресирано до военния министър и подписано от президента на Съединените щати.

Езикът беше стегнат, точно по въпроса и не даваше възможност за друго тълкуване, освен степента на гняв, може би враждебност на автора.

С това писмо президентът нареждаше на военния министър да прекрати незабавно всички нагласени обвинения срещу майор Пол Бонър. Той трябваше незабавно да бъде повишен в чин полковник и до края на месеца да постъпи във Военната школа за добиване на най-високия ранг. След завършването на школската програма, която продължаваше шест месеца, щеше да бъде произведен в чин офицер за свръзка в Щаба на обединените командващи.

Пол Бонър сложи внимателно листа обратно в плика и остана безмълвен. Затвори очи и се замисли за цялата тази ирония.

Но той е бил прав през цялото време. Това беше най-важното.

Връщаше се обратно.

Какво знаеха шефовете му?

Все пак беше странно обезпокоен и не знаеше защо. Може би заради повишението. Той не правеше един скок, а два. Всичко това беше объркващо, подобно на обещание, дадено върху заледен Кънектикътски склон, думи, които завършваха с разкъсана плът и окончателна смърт.

Но той не би се спрял. Той беше професионалист.

Беше време за професионалисти.

Ян Хамилтън потупа по мократа козина своето чесапийско ловджийско куче. То продължи да бяга по заснежената пътека, за да улови хвърлената пръчка или неточно изпратения камък и да ги върне на своя господар за одобрение.

Беше особено приятна неделна утрин, помисли Хамилтън. Преди десет дни не беше сигурен дали въобще ще може да ходи на неделни разходки, поне не по бреговете на езерото Мичиган.

Сега всичко се беше променило. Страхът изчезна и неговото нормално чувство на възгордяване — постигнатото тихо възгордяване, се беше възвърнало. И цялата ирония на положението! Единственият човек от когото се страхуваше, единственият, който имаше реалната възможност да ги унищожи, се беше оттеглил от играта.

Или беше оттеглен.

И в двата случая фактът доказваше че насоката на действие, за която той бе настоявал, беше правилна. Алън Грийн почти се разпадна; Армбрастър говореше панически за ранно пенсиониране; Купър — горкият, обкръжен, невероятен Купър — избяга във Върмънт Хилс, а униформата му бе намокрена от потта на истерията.

Но той. Ян Хамилтън, който можеше да проследи произхода на своето семейство назад до заченатия колос, чийто прадеди бяха земевладелци в Хамбаскит, остана твърд.

Казано в практическия смисъл — в прагматичния смисъл — почувствувал се бе сигурен. Много повече от другите. Знаеше, че всичко, което трябваше да направят, е да чакат, докато „ограничителният“ вариант на Андрю Тривейн бъде отхвърлен от срещата в Потомак Тауърз. Веднъж потръгнало, кой би могъл да му разреши да представи оригиналния доклад? Въжето щеше да пламне от двата края и Тривейн би се оказал в клопката на собствения си компромис и нуждата на правителството от балансиране.