Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Бихте ли го направили? Ще го направите ли публично достояние в този вид?

— Точно това ще направя.

— Защо?

— Защото притежавам върховната власт. Много просто, „Дженеси Индъстриз“ ми е нужна.

— Не!… Не. Не можете да мислите така. Знаете какво означава това!

— Знам, че корпорацията изпълнява определена функция. Знам, че тя може да бъде контролирана. Това е всичко, което трябва да знам.

— Днес. Може би и утре. Не и след няколко години. На път е да се разруши.

— Не би могла.

— Нямате гаранции за това.

Внезапно президентът удари ръката си в облегалката на стола и стана.

— Никой не може да гарантира нищо. Съществува риск всеки път, когато вляза в този кабинет, опасности, когато изляза от него… Слушайте какво ще ви кажа, Тривейн. Твърдо вярвам във възможността на тази страна да служи на приличните интереси на нейните собствени хора и на човечеството. Но съм достатъчно практичен да разбера, че в служба на това приличие често трябва да се толерират не толкова прилични манипулации. Изненадан ли сте? Не би трябвало. Сигурно знаете, че не всяко оръжие може да се превърне в рало. Каин ще убива Авел, ненаситните хора ще тормозят земята, а на подтиснатите ще им омръзне да очакват удобството на живота след смъртта, който им е завещан. Те искат нещо тук долу. И дали ви се харесва или не, дали на мен ми се харесва или не, „Дженеси Индъстриз“ прави нещо точно затова! Моята преценка е, че няма никаква заплаха. Корпорацията може и ще бъде контролирана. Използувана, мистър Тривейн.

— Всяка промяна — каза Хил със съчувствие, виждайки шока на Тривейн, — е свързана с постоянното търсене на разрешения. Спомняте ли си, че ви го бях казал? Разрешението е търсенето. Това се отнася за такива единици като „Дженеси Индъстриз“. Президентът е прав.

— Не е прав — отговори Андрю тихо и болезнено, като гледаше стоящия зад бюрото мъж. — Това не е разрешение, това е предателство.

— Това е годна за прилагане стратегия — президентът седна, — във висша степен приложима за нашата система.

— Тогава системата е погрешна.

— Може би — каза президентът, като взе някакви книжа. — Нямам време да си позволя такива разсъждения.

— Не мислите ли, че би трябвало?

— Не — той отхвърли довода му, като повдигна поглед от един лист. — Трябва да обикалям страната.

— О, господи…

— Отправете моралните си обиди другаде, мистър Тривейн. Времето. С него трябва да се справя. Докладът ви остава.

Като че ли беше продължение на мисълта му, президентът откъсна листа и протегна дясната си ръка над бюрото, когато Андрю стана.

Тривейн я погледна непоклатимо, в очите му имаше сигурност.

Той не я прие.

Пол Бонър потърси с очи Тривейн в съдебната зала. Тълпата преливаше навсякъде, гласовете се извисяваха високо, репортерите искаха интервюта, светкавици непрекъснато проблясваха от всички страни. Андрю присъствува на сутрешното заседание и Пол реши, че е странно, че той не е останал, поне за малко, да види дали съдът ще обяви официално присъдата.

Беше обявена.

След час и пет минути.

Оправдан.

Бонър не се беше тревожил. Колкото повече напредваше делото, толкова по-уверен беше, че неговият военен адвокат поема инициативата в свои ръце без елегантните, твърди като желязо адвокати на Тривейн от Ню Йорк. Но не можеше да се отрече стойността на съвместния им имидж. Те бяха самата почтеност. Когато въпросът се отнасяше до де Спаданте и неговите връзки, загатваха своето отвращение. Бяха толкова убедителни, че някои от съдиите закимаха утвърдително, когато адвокатите направиха сравнение между професионалиста — воин, който рискува цели години от живота си в убийствените джунгли, защитавайки държавните институции и посредниците, които обезкървяваха същите институции, измъквайки парите им и подронвайки достойнството им.

Тривейн не се виждаше никъде.

Пол Бонър си проправи път през тълпата към вратата на заседателната зала. Опита се да се усмихне, докато го блъскаха насам-натам и крещяха. Обеща „по-късно интервю“ и изрецитира обичайните клишета за постоянната вяра в съдебната система.

Празни, кухи фрази, които противоречаха на ужасната истина в него. След по-малко от месец щеше да узнае за гнева на безкомпромисните военни. Той нямаше да спечели тази битка, която вече беше решена.

Когато излезе на стъпалата пред съда, Бонър се огледа за униформения ескорт и кафявия Седан, който щеше да го откара обратно към казармения арест в Арлингтън.