Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Значи генералът се оттегля, мислеше си Пол. Командирът уреждаше последните си сделки.

— Което ще рече, че ще бъда измъкнат от цялата тази каша.

— Обещавам ви го. Имам нужните уверения.

— Но аз ще загубя униформата си.

— Да… Съжалявам. Положението е много особено… Всичко трябва да бъде като по кината, без отклонения. Не можем да си позволим да бъдем обвинявани, че прикриваме нещо.

— Много шаблонно говорите, генерале. Позволете да ви кажа, че не ви отива много.

— Знам, майоре. Опитах се да подобря стила си през последните седем осем години. Явно не съм успял. Дори съм станал по-лош.

— Армията иска да се избави от мен. Моето присъствие е нежелателно.

Бригадният генерал Купър се отпусна на стола, с изпънати крака, като че ли си почиваше след тежко сражение. В това положение много от военните заспиваха след изморителния ден, изпълнен с тренировки.

Извън полезрението на всички, майоре… Ако е възможно, дори и в чужбина. И това ви го препоръчвам най-искрено.

— Господи! Нима всичко това е било програмирано?

— Има само една възможност. Тя ми дойде на ум онзи ден около обед, когато се разхождах в снега край къщата. Не е смешно, а просто иронично.

— Каква е тя?

— Можеш да получиш оправдание от президента с обратна дата, както се нарича днес. Не е ли това иронично.

— Как е възможно това?

— Генерал Купър се надигна от стола и отново тръгна към прозореца.

Робърт Уебстър не се сбогува с никого по простата причина, че само президентът и управителят на Белия дом знаеха за неговото оттегляне.

Колкото по-рано, толкова по-добре.

Съобщението за пресата ще гласи, че Робърт Уебстър от Акрон, Охайо, специален помощник на президента от три години, напуска поста си по здравословни причини. Белият дом приема оставката му със съжаление, желаейки му скорошно оздравяване.

Срещата му с президента трая точно осем минути, и при напускането на Линкълновия кабинет той почувства един съсредоточен поглед.

Президентът едва ли бе повярвал на думите му. Всичко бе прозвучало твърде неправдоподобно.

— Може би ще се оттеглите временно, Боби — предположи президентът. — Защо не си вземете малък отпуск, да кажем от две седмици? Знам, че напрежението е голямо.

— Не, благодаря ви, сър — отговори той. — Моето решение е окончателно. С ваше позволение, ще се оттегля завинаги. Жена ми не е щастлива, аз също. Искаме да си имаме деца. Но не във Вашингтон… Мисля, че доста се отклоних, сър.

— Разбирам… Значи ти наистина искаш да се върнеш отново във вътрешността, да отглеждаш деца и се разхождаш спокойно по улиците. Така ли?

— Макар и да звучи банално, това е причината.

— Защо да е банално. Това е американската мечта и вие направихте много за нейната реализация. Няма причини да не се възползвате сам от нея.

— Много сте благороден, сър.

— Не, вие наистина се жертвахте. Сега трябва да сте на четиридесет…

— Четиридесет и една.

— И все още нямате деца…

— Не ни оставаше време за това.

— Да, разбира се, с вашата преданост. И чудесната ви жена.

Уебстър знаеше, че му се присмиваха. Не разбираше защо. Президентът не харесваше жена му.

— Тя винаги много ми е помагала. — Уебстър почувства, че дължи това на жена си, егоистка или не.

— Успех, Боби. С твоята находчивост, ти сигурно ще се справиш с всяка трудност.

— Работата тук ми отваря доста врати. Трябва да ви благодаря за това, господин президент.

— Това ме радва… И ми напомня, че вратата в това здание винаги се отваря за някои и затваря за други.

— Какво казахте, сър?

— Нищо. Няма значение… Сбогом, Боби.

Робърт Уебстър пренесе последните си вещи до колата, паркирана в западното крило. Последните думи на президента го бяха обезпокоили, но за щастие не бе необходимо да се спира по-подробно на тях. Никога повече няма да анализира и преанализира хилядите забележки, възникващи при сблъскването на офиса с някакъв проблем. Това бе повече от облекчение. Чувстваше истинска радост. Беше вън от всичко това.

Господи, какво великолепно усещане!

Спря колата си до портала и помаха за последен път на пазача. От утре пропускът му ставаше невалиден и достъпът до това място — затруднен. Той винаги се бе държал учтиво и весело с охраната на Белия дом.

При проверките често се стараеше да забави действията на охраната. Колко ли пъти се бе възползвал от тези допълнителни минути, през които ценната информация постъпваше по телетайпа — информация, която той ще използва, като едновременно с това бе в състояние да докаже, че нищо не е получил.