Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Настъпи неочаквана тишина около масата. Бавно, но напълно осъзнато всички погледнаха към Тривейн.

Скоро след това Неп напусна стаята и Тривейн бе буквално засипан с въпроси.

Всичко това продължи пет часа.

Второто събрание бе по кратко — едва час и половина, но важността му за Тривейн бе по-голяма. Присъстваше и сенаторът от Кънектикът, дошъл да обяви, че се оттегля. Причините бяха от финансов характер — трябваше да поеме президентството на голяма застрахователна фирма.

Губернаторът от Кънектикът бе готов веднага да предложи кандидатурата на Тривейн, при условие, разбира се, че последният се присъедини към партията незабавно. „Незабавно“ в случая означаваше в течение на един месец. Преди петнадесети януари.

Всичко се подреждаше според плана. Всичко бе възможно.

Какви бяха неговите надежди? Дали вярваше в своите свободни политически възгледи? Ще успее ли да прояви таланта си, избягвайки влиянието на такъв силен противник като Дженеси Индъстрис? Щяха ли да му стигнат силите в тази трудна борба?

Много бе направено във Вила Д’Есте.

Но Анди знаеше, че главното изпитание предстоеше.

Това изпитание бе Дженеси Индъстрис.

Ще може ли той сам да постави компанията на колене? Това щеше да бъде истинско изпитание.

Пол Бонър стана при вида на бригадния генерал Лестър Купър, решил да го посети в малката стая в Арлингтън. Купър махна с ръка в знак на поздрав и покани майора отново да седне.

— Не мога да остана много дълго, майоре. Трябва да се върна бързо в Управлението по бюджета. Там винаги е доста напрегнато, винаги има криза.

— Спомням си, сър.

— Да… Да, седни! Аз предпочитам да постоя. Напоследък доста си почивах. През уикенда посетих къщата си в Рутланд. Зимата там е чудесна. Трябва да ми гостуваш някой път.

— С удоволствие бих го направил.

— Да… Да. Госпожа Купър би се радвала също.

Пол седна зад голото бюро, оставяйки единствения стол за генерала. Но Купър не пожела да седне. Той изглеждаше доста нервен, развълнуван и несигурен в себе си.

— Подозирам, че новините, които ми носите не са много добри, генерале.

— Съжалявам, майоре. — Купър погледна към Пол и смръщи вежди. — Ти си добър войник, и ние ще направим всичко, което е по силите ни за теб. Надяваме се, че обвинението в убийство ще бъде отхвърлено…

— Тогава за какво съжалявате? — усмихна се Бонър.

— Вестниците, особено този малък негодник Брус, вече не искат главата ти.

— Благодаря ви. Какво се е случило?

— Засега не зная, а никой не смее да попита. За съжаление няма никаква връзка.

— С какво?

Купър се доближи до малкия прозорец, който гледаше към двора.

— Ти ще бъдеш оправдан — ако въобще това се случи — от граждански съд с военен и цивилен адвокат… Но ти все още си обект на военно преследване. Бе взето решение да се разгледа делото веднага след завършването на гражданския процес.

— Какво? — Бонър се надигна бързо от стола си. Марлята около врата му се разпъна от гневното напрягане на мускулите. — На какво основание? Вие не можеше да ме съдите два пъти. Щом съм оправдан… оправдан съм!

— Оправдан си за убийство, но не и за грубо нарушение на служебните си задължения. За нарушаване на заповеди и създаване на опасни ситуации. — Купър продължаваше да гледа през прозореца. — Ти нямаше право да се намираш там, майоре. Твоите действия можеха да застрашат безопасността на Тривейн и на икономката. Ти въвлече армията в положения, поставящи под съмнение нейната репутация.

— Какви са тези шаблонни изрази?

— Това е самата истина, войнико! — Купър се обърна рязко. — По теб може да е стреляно и ти си се отбранявал. Искрено се надявам да докажем това!

— Те бяха с военна кола. Можем да го докажем.

— Там е въпросът! Не колата на Тривейн… По дяволите, Бонър, нима не виждаш? Съществуват толкова много съображения. Армията не може да те защищава повече.

Пол понижи гласа си, гледайки втренчено към бригадния генерал.

— Кой се занимава с тези скапани подробности, генерале? Вие ли? Не съм сигурен, че се справяте добре, сър.

— Не мога да твърдя, че всичко това е случайно. Според вас, може би е… Все пак, сигурно ще ви шокирам, ако ви кажа, че не бях длъжен да ви посещавам този следобед.

Бонър разбра същността на тези думи.

— Защо го направихте тогава?

— Защото вие сте изпатили много и заслужавате повече отколкото получавате. Какъвто и да е изходът, аз ще се погрижа да ме посетите в къщата ми в Рутланд, Върмонт.