Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Не съм сигурен, че ви разбирам? Каква е ролята на Брус? Как Пол се вписва в тази история?

— Казах ви вече… Брус смята, че това е още един довод против Бонър. Ако вие с де Спаданте сте си говорили така, малко вероятно е той да се е опитвал да ви убие една седмица преди това, както твърди Бонър.

— Ясно… Добре, ще изляза със заявление. И ще се погрижа за Брус.

Тривейн прекъсна разговора и веднага набра друг номер.

— Ако обичате Сам Викарсън. Обажда се Тривейн… Сам, време е да се заемем с Брус. Не, не ти. Аз ще го сторя. Открий го и ми се обади. Ще си бъда в къщи. Спешно е.

Тривейн постави телефона на нощното шкафче и погледна жена си, която се гримираше пред огледалото само по нощница.

— Омръзна ми всичко това. Нещо ми подсказва, че посещението на антикварните магазини ще бъде отложено.

— Нищо подобно. Само петнадесет-двадесет минути. Можеш да чакаш в колата.

Филис се приближи до леглото, смеейки се.

— Вече съм чувала това. Вие сте животно, господин Тривейн. Връщате се от офиса си, съблазнявате една почтена девица с неопределена възраст, като я засипвате с обещания, и когато страстта ви утихне, подремвате си и започвате да звъните по телефона.

Андрю я придърпа в скута си, милвайки гърдите и целувайки ухото й. Смехът им утихна и той леко я положи на леглото.

— О, Анди, моля те!

— Имаме на разположение поне един час. — Изправи се, като разкопчаваше панталона си, докато Филис свали блузата си и му направи място.

— Ти си непоправим и затова те обичам… Кого се каниш да срещнеш?

— Един малък гадняр на име Родерик Брус — отговаряше, докато сваляше ризата и гащетата си.

— Вестникарят?

— Той едва ли ще одобри това, което правим сега.

Боби Уебстър седеше зад бюрото, подпирайки главата си. Затвори очи и се отпусна, почти готов да заплаче. Бе заключил вратата на офиса си за да избегне нежелани посетители. В полусъзнание, той се чудеше защо сълзите не идват. Отговорът бе така ужасяващ, че той го отхвърли. Не беше вече в състояние да плаче.

Редукцио ад манипулатем (да доведеш до погрешен извод).

Имаше ли такъв израз? Сигурно. След толкова злоупотреби със закона — неизказани, незапомнени, неотчетени. Стотици, хиляди заговори и контраразговори.

Дали ще сработи?

Това бе най-важното сега.

Човешкият фактор винаги е бил буква от уравнение с няколко неизвестни. Приет или отхвърлен — всичко зависеше от случая.

Това важеше и за самия него.

Боби Уебстър почувства вълната от сълзи. Избухна в ридания. Напълно неконтролирани.

Беше време да се прибира в къщи.

Тривейн се приближи по покрития с дебел килим коридор до вратата с надпис „Пентхаус, Родерик Брус“.

Изкачи петте стъпала пред вратата и натисна звънеца. Успя да чуе приглушени гласове вътре, единият от които бе доста възбуден. Гласът на Брус.

Вратата се отвори и едра негърка в колосана бяла униформа застана внушително, закривайки пространството зад себе си.

— Какво обичате? — попита тя с карибския си диалект.

— Господин Брус тук ли е?

— Имате ли определена среща?

— В негов интерес е да ме види.

— Съжалявам. Оставете името си. Ще му предам за вас.

— Името ми е Андрю Тривейн и няма да си тръгна докато не видя господин Брус.

Прислужницата се опита да затвори вратата. Тривейн тъкмо се канеше да вика, когато Брус внезапно се показа зад рамото на негърката. Той бе слушал през цялото време.

— Пуснете го, Джулия! — Черната хвърли презрителен поглед към госта и се отдалечи. — Тя е хаитянка. Винаги е водела борба за съществуване… Какво искаш, Тривейн?

— Да те видя.

— Как успя да стигнеш до тук? Портиерът не ме предупреди.

— Той мислеше, че идвам при друг. Не го безпокой. Моят офис се е погрижил за всичко.

— Последният път, когато се видяхме, ти ме заплашваше, ако не ми изневерява паметта. Беше в твоя офис. Сега идваш при мен и не изглеждаш толкова заплашителен. Да приема ли, че искаш да се споразумеем? Защото едва ли ще съм заинтересован.

— Не съм настроен за заплахи. Просто съм огорчен. Но ти си прави. Искам да сключим сделка. От твой тип, Брус.

— Нищо от това, което притежаваш не ме интересува. Не искам да си губя времето напразно.

Тривейн наблюдаваше този малък човек с дребни, хлътнали очи и с изразяващи удовлетворение устни. Анди се почувства зле, произнасяйки спокойно.

— Александър Кофи.

Родерик Брус застина на мястото си. Челюстите му се отпуснаха, а устните — разделиха. Лицето му загуби и най-малката следа на надменност.