Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Единствената причина, поради която се съгласявам с всичко това, е че никой дори не намеква за промяна в доклада… Именно това ме заинтригува. Постоянно се надявах някой да повдигне и най-незначителното предположение… И бях готов да се изправя срещу тях. И бях готов да се изправя срещу тях. Но никой не го направи.

— Ти постави ли този въпрос?

— Многократно. Казах на сенатора Уикс, че е възможно да има неприятности. Той погледна надолу с патрицианския си нос и каза, че е напълно способен — тук Анди започна да имитира политика — да отговори на всички въпроси, които комитетът може да повдигне, но това бе друга тема.

— Какъв смелчак… Но дори и така да е, защо именно ти? Защо ти в това особено време?

— Не знам дали ще прозвучи ласкателно, но изглежда няма други подходящи кандидати. Поне така смятат техните избиратели. „Никакви надеждни съперници на политическия хоризонт“ — това е тяхното становище. Опитните са изморени, а младите са все още твърде неопитни. Или пък имат прекалено тесни възгледи, или са евреи, латиноамериканци или черни, въобще всеки притежава някаква черта, която го прави неприемлив за демократизирания избирателен процес… Както би казал Пол Бонър, „фъшкия“!

Филис пристъпи към кушетката, вземайки си по пътя цигара от кутията на масичката за кафе. Анди й предложи огънче.

— За съжаление това е така. — Тя седна близо до мъжа си.

— Какво?

— Те са прави. Аз си представих с какви хора разполагат.

— Не знаех, че разбираш от тези неща.

— Не се заблуждавай, господин… Как те нарече този ужасен мъж?… Господин Арогантност… Не съм пропуснала нито една изборна кампания от години насам.

Тривейн се засмя.

— Пророкът от Хай Бърнигът. Ще те прикрепим към великия Ник.

— Аз си имам система и тя работи. Вземаш името на кандидата и слагаш пред него думата президент. Това или звучи реално, или пък не звучи. Единственият път, когато имах проблеми, бе през 1968 година. Тогава тази дума не подхождаше на никого.

— Големият консенсус…

— Разбира се, по-трудно е когато се чувствува като задължение. Което ме навежда на мисълта, че човекът заемащ сега поста, се справя добре… Мисля, че му харесваш.

— Той няма да се кандидатира отново.

Изражението на лицето на Филис се промени рязко. Тя погледна към Анди и проговори натъртено:

— Ти не ми каза това.

— Не ти казах и други неща…

— Трябваше да ми кажеш първо това.

Тривейн разбра, че играта бе позагрубяла.

— Съжалявам, излагах събитията в тяхната последователност.

— Защо не според важността им?

— Добре.

— Ти не си политик, а бизнесмен.

— Всъщност съм нито едното, нито другото. През последните пет години работех за Държавния департамент и за една от най-големите фондации в света. Най-точното определение, което би ме характеризирало, е „обществено осигуряване“.

— Не! Мисля, че опростяваш нещата.

— Хей, Хил… Ние си говорим, а не се караме.

— Да си говорим? Не, Анди, ти говореше. От седмици насам с други хора, а не с мен.

— Вече ти казах, че всичко бе твърде общо и относително, за да бъде основание за надежди. Или съмнения.

— А сега не е ли?

— Не съм много сигурен. Просто сметнах, че е дошло време да си поговорим… Да смятам ли че те губя като гласоподавател?

— Да, разбира се.

— Това ще бъде голяма сензация. Може би за пръв път в историята.

— Бъди сериозен, Анди. Ти не си… — Филис заекна несигурна в думите си, но много сигурна в чувствата.

— От този тип хора — добави Тривейн мило.

— Не съм казала това, а и не го мисля. Ти не си… политическо животно.

— Казаха ми, че това е плюс. Все още не знам какво искаш да кажеш с тези думи.

— Не си толкова бездушен. Не принадлежиш към типа хора, които се движат сред тълпите, стискайки ръце и изнасяйки десетки речи на ден, или които наричат губернатори и конгресмени с малките им имена, без да ги познават. Не би вършил тези неща свободно, а именно това е задачата на един кандидат.

— Мислих върху това… Ти си напълно права, аз не харесвам тези неща. Но може би те са необходими и когато ги вършиш, успяваш да докажеш себе си. Това е като форма на проява на изключителни качества. Мисля, че Труман го е казал.

— Господи, — каза Филис нежно, без да прави опит да скрие страха си. — Ти наистина възприемаш нещата сериозно.

— Именно това се опитвам да ти обясня… Ще знам всичко в понеделник. Тогава се срещам с Грийн и Хамилтън. Може всичко да пропадне.

— Имаш нужда от тяхната поддръжка? Наистина ли искаш това? — въпросът бе зададен с нотка на отвращение.