Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Те са стреляли по него! Вратата и предното стъкло на военния автомобил са пробити от куршуми.

— Значи, ти не си чел продължението на Брус. Колата е имала следа от куршуми във ветровото стъкло и три други във вратата. Те са могли да бъдат направени и от револвера на Бонър. Човекът отрича да е носил оръжие.

— Но това е лъжа!

— Не съм привърженик на Брус, но не бих го нарекъл лъжец. Предоставените от него факти са доста подробни. Ти знаеш например, че той осмива твърдението на Бонър за освобождаването на охраната.

— Също лъжа… Една минута… Уолтър, всичко това — признанията на Пол, колата, патрулът — публикувано ли е?

— Какво искаш да кажеш?

— Станало ли е обществено достояние?

— Не е трудно да се получи цялата тази информация. Особено за такъв опитен репортер като Брус.

— Но не е имало пресконференция за Пол.

— Не е било нужно за Брус. Той явно е получил информацията от друго място.

Тривейн забрави за момент спора си с Уолтър Медисън. Той внезапно се замисли за Родерик Брус. Явно неговите връзки и пълномощия са доста по-големи, отколкото смяташе той. Тривейн мислеше, че Брус преследва Пол Бонър заради някаква митична конспиративна теория, свързана с крайно десни политици. За него Пол е символ на военния фашизъм. Но Брус явно не проследяваше тази нишка. Вместо това, той изцяло концентрираше вниманието си върху Бонър и подробностите по инцидента в Кънектикът. Имаше намеци за Индокитай и убийствата там, но това бяха само намеци. Никаква конспирация, никаква вина, никакви философски разсъждения. Просто майор Пол Бонър, „убиецът от Сайгон“, губещ битката в Кънектикът.

Не беше логично, мислеше си Тривейн, знаейки че Медисън очакваше от него да продължи разговора. Брус имаше всички средства, за да изобличи хард-лайнерите в Пентагона, хора издаващи показни заповеди на такива като Пол Бонър. Но той дори не е намекнал за шефовете на Бонър.

Единствено Бонър беше в центъра на вниманието му.

Пропуск ли бе това?

— Уолтър, знам твоята позиция и искам да играем чисто. Никакви заплахи…

— Надявам се да е така, Анди. — Сега бе ред на Медисън да замълчи за известно време. — Ние работихме продуктивно толкова много години и би било неразумно да погребем всичко това заради един военен, който смятам, не храни особени симпатии към теб.

— Може би си прав. — Тривейн за момент наведе поглед към телефона. Думите на Медисън го объркаха, но той не искаше да им отдава особено значение.

— Помисли добре, поговори с партньорите си и ми се обади по-късно. Ако отговорът е отрицателен, ще искам да знам твоите доводи. Смятам, че заслужавам това. Ако кажеш да, ще очаквам сметката за разходите.

— Ще ти се обадя следобед, или в ранните часове на вечерта. Ще бъдеш ли в офиса си?

— Ако не съм там, Сам Викарсън ще ти каже къде да ме откриеш. По-късно ще си бъда в къщи и ще очаквам твоето обаждане.

Тривейн затвори и в този момент взе решение. Сам Викарсън имаше нов план за разследване.

Още същия следобед, Сам Викарсън успя да събере всичко, написано от Родерик Брус по случая на Пол Бонър, „убиеца на Сайгон“.

Информацията разкриваше подетата от Брус кампания срещу Бонър преди три години. Тогава обаче правителството бе защитило майора. Трудно е да се определи, дали острите думи са били насочени изцяло против Пол Бонър, или срещу лицата от висшия ешелон, защищавали майора от специалните сили. На моменти отправените обвинения звучаха оправдателно за висшите чиновници, концентрирайки цялата си злоба върху един човек — символът на чудовищността Пол Бонър.

Бонър бе представен едновременно като създател и продукт на една брутална система на военна експлоатация. Той заслужаваше презрение и съжаление, като последното по-скоро беше следствие и се разглеждаше като съжаление към варварина, пронизващ невинни дечица, само защото вярва, че те са родени от грешни родители.

И след това тонът се променя. Повече не се правят никакви опити за свързването на Бонър със системата. Той вече не е продукт, а само създател.

Изолирано от света чудовище, предало униформата.

Имаше разлика.

— Човече, та той иска смъртна присъда! — произнесе Викарсън, подсвирквайки.

— Така е, безусловно, но все още не знам какви са мотивите му.

— Мисля, че всичко се крие в собствената му причудливост. Той е просто един смахнат тип.

— Тогава, защо не иска повече екзекуции?… Разбери къде държат Бонър. Искам да го видя.

Пол махна дразнещата го превръзка и се облегна на стената, седейки на легло от военен тип. Андрю продължаваше да стои, първите минути от срещата им бяха доста неловки и за двамата. Стаята бе малка, а в коридора стоеше охраняващият го армейски служител. Тривейн с изненада разбра, че на Бонър не му позволяват да напуска стаята, освен в случай на крайна физиологична нужда.