Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Жена ми е неизлечима романтичка когато става въпрос за енергични млади мъже. Но това не е твоя работа.

— Защо не?

— Защото Родерик Брус не е сам. Неговите съдружници са сред хората, които Бонър счита за свои най-ентусиазирани привърженици.

Викарсън вдигна чашата си и в този момент Филис Тривейн влезе в стаята.

— О, това намек ли е?

— Запомни добре, Сам. Ти няма да бъдеш поканен на вечерята със свещи, когато Анди излезе.

— която ще се състои утре — добави Тривейн. — Уебстър намекна, че президентът иска да присъствам при речта на де Спаданте, посветена на Пол Бонър. Което ще рече, че утре заминавам за Гринуич.

— И ще се върнеш следобед. Тук ще направим вечеря с госпожа Тривейн.

— Аз обаче имам други планове — каза Анди. — Искам ви двамата с Алън към пет и тридесет. Запали свещите, Хил. Може да ни потрябват.

Марио де Спаданте не харесваше когато сестрата вдигаше рано сутрин щорите, за да пропусне слънчевата светлина. Но тя бе добра сестра, не като тези от болницата, и Марио се отнасяше любезно с нея. Той позволи щорите да останат отворени. Андрю Тривейн тъкмо беше пристигнал. Той бе паркирал колата си преди две минути и всеки момент трябваше да се появи в стаята на Марио. С помощта на допълнителни възглавници тялото на де Спаданте бе повдигнато в леглото, а столът за госта стоеше ниско встрани. Млад, добре облечен, неговият пазител се усмихваше любезно на господаря си.

Младежът бе от охраната на Уилям Галабрето. Той си даваше сметка, че де Спаданте може скоро да му нареди да напусне, а това означаваше, че има малко време, за да изпълни задачата си.

Към левия му ревер, под формата на украшение, бе прикрепена миниатюрна камера, чийто механизъм за пускане се намираше в джоба му.

Вратата се отвори и Андрю Тривейн влезе в стаята. Пазачът от коридора хвърли поглед в стаята и след като се убеди, че третият човек е вътре, затвори вратата.

— Седнете, седнете, господин Тривейн. — Де Спаданте протегна ръка и Анди нямаше друг избор освен да я поеме.

Младежът до стената държеше ръка в джоба си и незабелязано за двамата мъже натисна рязко малкия метален превключвател.

Тривейн седна на стола и побърза да пусне ръката на италианеца.

— Няма да ви казвам, че съм очаквал с нетърпение тази визита, господин де Спаданте. Не съм сигурен дали има какво да си кажем.

Точно така, мислеше младежът до стената, мръдни малко и гледай по-замислено, дори боязливо, Тривейн. Ще се получи чудесен кадър.

— Имаме много да си кажем, приятелю. Нямам нищо против теб, само против военния. Той ще ми плати за смъртта на братчето ми.

— Този военен е бил атакуван и ти добре знаеш това. Съжалявам за брат ти, но той е бил въоръжен и е дебнел в моята собственост. Ако ти си отговорен за това, че той се е намирал там, вината е изцяло твоя.

— Какво е това? Аз се разхождам в имението на съседа си, а той ми отнема живота, що за свят е това?

— Аналогията в случая е неуместна. Да се разхождаш е нещо по-различно от това да дебнеш въоръжен с пистолет, ножове и… как беше това? А, да железни шипове, надянати на пръстите.

Чудесно, Тривейн, мислеше си мъжът до стената. Този жест с вдигната нагоре длан. Точно така. Ти, „капо реджиме“, обясняваш на твоя „капо ди тути капи“.

— Аз съм израснал в среда, изпълнена с опасности и винаги е трябвало да се защищавам, амико. Моето училище е улицата, учителите ми са едрите негри, обичащи да потупват скитниците като мен. Признавам, че това е лош навик, но той е напълно обясним и затова аз често държа юмрука си в джоба. Но никакви пистолети, никога!

— Очевидно нямаш нужда от оръжие сега. — Тривейн погледна към младия мъж до стената загадъчно бръкнал с ръка в джоба си. — Той е като нарисуван.

Много си забавен Тривейн, мислеше мъжът до стената.

— Хей, ти! Вън!… Приятел на братовчеда. Млади са, какво мога да направя? Много ме обичат… Хайде, вън! Остави ни.

— Веднага, господин де Спаданте. Винаги на вашите заповеди. — Младият мъж извади ръката си от джоба. В нея държеше плик с бонбони. — Вземете си, господин Тривейн.

— Не, благодаря.

— Изчезвай!… Господи, колко са неразбрани!

Вратата се затвори и де Спаданте отпусна туловището си върху възглавниците.

— А сега нека си поговорим, о’кей?

— Именно затова долетях дотук. Ще бъда максимално кратък. Първо искам да чуя какво имаш да ми кажеш, а след това ти ще ме изслушаш.

— Не бъдете така арогантен. Много хора знаят, че сте арогантен, но аз винаги им казвам „моят добър приятел Тривейн не е такъв. Той е просто практичен и не хаби думите си напразно“.