Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Без сълзи, господин Тривейн. Никакви ридания или успокоителни ръкостискания. Вече половин век намирам утешение в този скромен паметник, построен в памет на жена ми и дъщеря ми. За последен път се видяхме през една грозна ръждива решетка.

Арон Грийн спря и погледна към Тривейн. Той бе съвършено спокоен, болката отдавна бе преодоляна. Но паметта за преживяния ужас бе все още жива у него. Неговата тиха и изразителна сила бе завладяваща.

— Това не трябва да се повтори, господин Тривейн.

Пол Бонър нагласи скобата около врата си така,че металната яка да го дразни по-малко. Полетът от Уестчестър му бе причинил значителни неудобства. Той се бе похвалил пред своите колеги в Пентагона, че ще прекара ски сезона в Айдахо и сега съжаляваше за това.

Трябваше да разкаже на бригадния генерал Лестър Купър цялата истина.

И да поиска отговор за всичко.

Излезе от асансьора на петия етаж и зави наляво, отправяйки се към последната врата в дъното на коридора.

Бригадният генерал се втренчи в превръзките на ръката и шията му, като задържаше с усилие гнева си. Употребата на сила бе последното нещо, което той и неговите началници желаеха.

Каква ли каша бе забъркал той сега?

Кого ли бе въвлякъл?

— Какво се е случило с вас? — попита Купър студено. — Сериозно ли си ранен?

— Няма ми нищо… Относно случилото се, сър, имам нужда от помощта ви.

— Вие не сте изпълнил моите разпореждания, майоре.

— Извинете, но вратът ме боли.

— Как да ви помогна, когато дори не знам къде сте били.

— Най-напред, като ми кажете как са били отстранени патрулите, охраняващи Тривейн.

Купър подскочи от стола си. Лицето му внезапно пребледня. Отначало не намираше думи а по-късно започна да заеква. Накрая успя да произнесе:

— Какво говориш.

— Моите извинения, генерале. Разбирам, че вие не сте информиран за случая.

— Отговорете ми веднага? Какво е станало?

— Вече ви казах. И двамата от хиляда и шестотин. Някой, който е знаел кода им е заповядал да напуснат района. Тривейн е бил проследен, с цел да бъде ликвидиран. Поне аз така мисля.

— Как може да си сигурен в това?

— Аз бях свидетел на всичко.

— О, господи! — Купър се отпусна зад бюрото си, гласът му бе провлечен и неясен. Когато отново вдигна поглед към майора, на лицето му се бе изписало безкрайно объркване. Като че ли това не бе този същият бригаден генерал, така блестящо представил се в три войни, човекът когото Бонър силно уважаваше допреди три месеца. Командирът в пълния смисъл на думата.

Този човек се бе превърнал в грохнал и съсипан старец.

— Всичко това е истина, генерале.

— Как е могло да се случи? Разкажи м всичко.

И Бонър му го разказа.

Купър гледаше втренчено картината на стената, докато Бонър описваше събитията от предишната нощ. Картината пресъздаваше една обновена фермерска къща на фона на високи планини. Къщата на генерала в Рутланд, Върмонт. Той скоро ще се върне там… завинаги, мислеше си Бонър.

— Без съмнение, вие сте спасили живота на Тривейн — каза Купър.

— Направих всичко възможно, след като стреляха по мен. Ако де Спаданте оживее, ще разберем всичко… Това, което искам да знам е, защо този де Спаданте преследваше Тривейн. Какво общо има между него, Тривейн и нас.

— Как бих могъл да знам? — вниманието на Купър отново бе привлечено от картината.

— Моите задължения бяха твърде големи. Мисля, че заслужавам да знам повече.

— Внимавай какво говориш, войнико. — Купър отново спря погледа си върху Бонър. — Никой не ти е заповядвал да следиш този човек до Кънектикът. Направил си го произволно.

— Вие одобрихте плана и не се противопоставихте на намеренията ми.

— Аз ви заповядах да ми докладвате по телефона. Отговорността за всички ваши решения, лежи изцяло върху вас.

— Говорите глупости!

Бригадният генерал Лестър Купър подскочи от мястото си, този път от гняв.

— Ще ви подведа под отговорност за неподчинение.

— Радвам се, че все още проявявате характер, генерале. Бях започнал да се безпокоя… Но въпросът остава. Какво общо има Марио де Спаданте с Тривейн? Ако вие не ми кажете, ще отнеса въпроса до по-висшестоящи инстанции.

— Спрете! — Купър дишаше тежко, челото му беше покрито с малки капчици пот. Той понижи гласа си, загубвайки надменността си. Това бе трогателен жест. — Спрете майоре. Навлизате в опасна територия. Опасна и за двама ни.

— Не мога да се съглася с вас. Де Спаданте е боклук и този боклук ми каза, че ще ме повиши в звание само с едно обаждане до тази сграда. На кого се канеше да се обажда той? По какъв начин? Защо, генерале?