Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Това са фантазии. Доводи на страхливците.

— Термоядрената ера не предразполага към големи геройства.

— Нелепост! — Грийн се засмя подигравателно. Събра ръцете си с лакти встрани. Като патриарх, играещ си с непросветения противник, помисли Тривейн. — Кажете ми, господин председател на подкомисия, какво е моето престъпление? Не ми става много ясно.

— Много добре знаете — нецелесъобразно използване на средствата.

— Нецелесъобразно, или незаконно? — Грийн млъкна, разделяйки ръцете си, като ги държеше с длани нагоре. Гласът му бе провлечен.

Тривейн направи кратка пауза. С това искаше да подчертае своето отвращение.

— Тези въпроси се решават в съда. Ние само търсим улики и даваме препоръки.

— И как, според вас, са използвани тези фондове?

— С цел убеждаване. Предполагам, че една много тлъста сума е отделена за поощряване на поддръжката и елиминиране на опозицията към контрактите на Дженеси. Поне в дузина области, профсъюзите, конгресът, интелигенцията.

— Вие подозирате? Имате ли достатъчно основание за това?

— Видях достатъчно. Споменах тези три области на базата на видяното от мен.

— И какво сте видели? Хора, които живеят с нетрудови доходи? Безполезни начинания, финансирани от Дженеси Индъстриз. Хайде, господин председател, къде е този морален упадък? Кой, ако смея да ви попитам е бил наранен, или подкупен?

Андрю наблюдаваше спокойното, но почти триумфално изражение на лицето на Грийн. И разбра гениалността на системата за подкупи, прилагана от Дженеси. Поне по отношение на огромните суми, изразходвани от Грийн. Не бе платено за нищо, което не би се оправдало законно, логически или поне емоционално. Този Ърнест Маноло — малкия профсъюзен барон в Южна Калифорния. Какво би било по-логично от поддържането на растящите нужди на профсъюзите с дребни вноски и юридически гаранции. А блестящият Ралф Джеймисън, доктор на науките. Би ли спрял такъв ум да работи и допринася заради някакви реални или въображаеми проблеми? А Мичел Армбрастър? Може би най-тъжният от всички. Гордият сенатор либерал, включил се също в тази игра. Но едва ли някой би оспорил ползата от раковата клиника на Армбрастър? Подвижните болници, пътуващи из калифорнийските гета? Кой би определил този принос като корупция? Кой жесток инквизитор ще произнесе присъда срещу щедростта?

Инквизитор.

Ние не се нуждаем от инквизитор.

Също и Джошуа Студебейкър, търсещ път към истината.

Но всичко това не касаеше Арон Грийн. Неговата област беше друга. Ако Викарсън бе казал истината, то Студебейкър и Грийн имаха толкова общи неща помежду си. И двамата са блестящи и сложни натури. Двама ранени гиганти.

— И така? — Грийн се наклони напред. — Виждаш, че е трудно да дадеш точна оценка на тази масова корупция. Хайде, господин Тривейн, чакам примери от вас.

— Вие просто сте невероятен!

Грийн се затрудни от внезапния обрат.

— Кое е невероятното?

— Сигурно притежавате цели томове информация. За всеки разход имате обяснение. Какъвто и пример да дам, вие винаги ще се обосновете.

Грийн разбра. Той се усмихна и отново се отпусна на стола си. — Аз добре съм усвоил урока на Шалом Алейхем. Никога не купувам козел без тестиси. Избор, господине, това е важно за мен! Дайте ми пример за някое мое престъпление и аз ще ви опровергая. След минута вие ще узнаете истината.

— Вашата истина.

— Дървото, господин Тривейн. Запомнете това. Всичко зависи от гледната точка.

Андрю си представи някакво помещение със стоманени стени, изпълнено с хиляди грижливо подредени папки, съдържащи всичката информация за сферите на корупцията. Корупция за него, оправдани разходи за Арон Грийн.

За разплитането на подобна енциклопедия биха били необходими много години.

— Защо, защо господин Грийн? — попита Тривейн благодушно.

— Нали никой не ни подслушва?

— Не се безпокойте. Освен това, нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в тази подкомисия.

— Ела с мен. — Грийн се изправи с усилие на стар и уморен човек. Той тръгна към стъклената врата, водеща към задния парк. На стената, до вратата висеше вълнен шал. Грийн го откачи и го омота около врата си.

— Аз съм стар човек и се нуждая от шала си. Ти си млад. Когато бях дете, краката ми винаги мръзнеха в студените зими на Щутгарт.

Той отвори вратата и изведе Тривейн на покритата със сняг трева. Излязоха на широка пътека.

Блясъкът веднага привлече погледа на Тривейн.

В края на коридора от дървета, на около половин метър от земята стоеше звездата на Давид, излята от бронз. Размерите й бяха не повече от метър и половина, като на всеки лъч имаше малки вдлъбнатини в които гореше огън.