Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Слушай, войнико. Правиш сериозна грешка. Аз работя за твоите хора. Нима не знаеше това?

— Ще ни разкажеш за това по-късно. Движи се покрай къщата към тази тераса.

— Значи той е тук… Къде е този негодник Джой?

— Ще ми кажеш ли защо изостави колата така бързо и побягна насам? А аз ще ти разкажа за Джой.

— Казах на този кучи син да пререже жиците и да ми даде сигнал с фенерчето си. Тази операция не би отнела повече от десет минути.

— Можеш да провериш. Твоят приятел Джой е вътре и никак не е добре.

Те вървяха по наклонената затворена площ от дясната страна на къщата. Де Спаданте спря по средата на пътя към терасата.

— Мърдай!

— Една минутка. Нека поговорим.

— Виждаш ли, имам проблеми с времето. — Бонър погледна часовника си. Имаше пет минути преди Тривейн да се обади на полицията. Но от друга страна той се замисли. Може би де Спаданте имаше да му каже нещо насаме. — Върви напред.

— Какъв си ти? Капитан може би. Нямаш вид на сержант.

— Аз имам чин.

— Хубаво. Много добре. Чин звучи по военно му. Да ти кажа ли нещо за твоя чин? Аз ще те повиша с един или може би с два чина. Какво ще кажеш за това?

— Ще направиш какво?

— Както ти казах. Ако си капитан какво следва? Майор. После полковник, нали? О’кей, давам гаранция за майор, но мога да те направя и полковник.

— Какви са тези глупости?

— Хайде, войнико. Ние няма за какво да спорим. Прибери пистолета. Нашата борба е обща, ние сме на една и съща страна.

— Аз не мога да бъда на твоята страна.

— Кажи какво искаш? Доказателство? Дай ми телефон и аз ще ти дам доказателство.

Бонър беше изумен. Де Спаданте, разбира се, лъжеше, но неговата арогантност звучеше убедително.

— На кого ще се обадиш?

— Това си е моя работа. Две нула две е кодът на областта. Надявам се, че ти говори нещо, войнико?

— Вашингтон.

— Ще отида по-далеч. Първите два номера на централата са осем-осем.

— Господи! Осем-осем шест, мислеше Бонър. Та това е отбранителният отдел. — Лъжеш.

— Повтарям ти. Отведи ме до телефон преди да видим Тривейн и никога няма да съжаляваш за това… никога.

Де Спаданте видя учудването на лицето на Бонър и недоверието му към неговите думи. Ако това беше истина, разочарованието на военния би било голямо.

Кракът на де Спаданте се подхлъзна по покрития със сняг склон. Той успя да се задържи.

— На кого ще се обадиш в отбраната.

— О, не. Може би той ще иска лично да говори с теб. Ще ме заведеш ли до телефона?

— Може би.

Де Спаданте знаеше, че военният го лъже. Той се подхлъзна с другия си крак и отново се задържа.

— Проклетата пързалка… Хайде, войнико, не бъди глупав.

За трети път де Спаданте загуби равновесие.

Изведнъж, при поредното си подхлъзване, вместо да се върне в началното си положение, лявата ръка на италианеца внезапно се стовари върху китката на Бонър. С десния си юмрук де Спаданте удари другата му ръка. От разкъсаната плът бликна кръв, и намокри ръкава на куртката. Италианецът отново стовари ръката си върху шията на майора, причинявайки му огромна рана. Пол отстъпи, целият облян в кръв. Все още държеше пистолета си, който де Спаданте се бе опитал да му отнеме. Той осъзна, че оръжието на мафиота бе някакъв остър като бръснач предмет, поставен на дясната му ръка. Хвана тази ръка и стисна с всичките си оставащи сили.

Схватката между двамата бе жестока. Те се търкаляха, преобръщаха и хлъзгаха по бялата и влажна земя, като две диви животни. Де Спаданте стискаше пистолета на Бонър, а майорът държеше ръката му със смъртоносния предмет.

Бонър успя да нанесе с коляно няколко силни удара в слабините на италианеца. Като резултат от тази атака настъпи разхлабване на хватката му. Бонър чувствуваше, че силите му го напускат.

Изстрелът от 44-калибрения пистолет отекна в тишината и Тривейн веднага се появи на терасата с пистолет, готов за стрелба.

Пол Бонър, покрит с кръв, се олюляваше. Марио де Спаданте лежеше свит на кълбо с ръце върху огромния си корем.

Пол постепенно губеше съзнание. Образите пред него добиваха неясни очертания, а звуковете заглъхваха. Той падна с разтворени ръце. Плътта му бе наранена, но нямаше опасност за живота му.

Последното, което чу бе едно изречение, произнесено от Тривейн.

— Ще ни трябва турникет.

Тъмнината го покри напълно. Губейки съзнание, той се чудеше какво биха могли да знаят за турникетите хора като Тривейн.

Пол Бонър почувствува влагата на шията си и отвори очи. След това чу мъжки глас да дава някакви обяснения. Направи опит да се протегна, но ужасната болка в дясната ръка го парализира.