Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

В коридора се чуха стъпките на прислужницата.

— Плашлива ли е Лилиан? — попита Бонър.

— Не бих казал. Тя често остава сама, понякога цели седмици. Ние й предложихме компания, но тя отказа. Съпругът й който беше полицай в Ню Йорк, почина. Какво става с Филис? Ти каза, че ще провериш — Андрю погледна Бонър изпитателно.

— Ще го направя — Пол взе телефона в момента, в който Лилиан отвори вратата. Тя изгаси осветлението в помещението и се приближи към Тривейн, докато Бонър се свързваше със службата 1600.

Майорът силно преживяваше случилото се в болницата, но беше удовлетворен от бързите действия на новата смяна. За момент си спомни медицинската сестра… Филис беше в добри ръце. Бонър затвори и чу гласа на Тривейн от другата страна на стаята.

— Разказах цялата истина на Лилиан. Както ти ми я предаде.

Пол се обърна и погледна прислужницата. В настъпилия сумрак той не можа да види добре очите й, но забеляза решителното изражение на лицето й.

— Добре. — Бонър се отправи към вратата. — Отивам да доведа нашия приятел от гаража. Ако чуя или видя нещо, ще се върна веднага с или без него.

— Имаш ли нужда от помощта ми? — попита Тривейн.

— Не искам да напущаш тази стая! Заключи вратата след мене.

Мъжът на име Джой лежеше отпуснат на предната седалка с глава върху таблото. Кръвта от раните му частично се бе съсирила, образувайки много петна. Бонър го извлече от колата, нарами го и го понесе към къщата.

Той се върна до страничната врата на гаража и се отправи към терасата. После излезе на пътя и пое по павираната пътека, водеща към задната част на къщата.

В този момент неясно очертание от светлини се появи на пътя. Разстоянието беше около двеста метра, близо до мястото където безпомощно преметнатият на рамото му човек се бе опитал да го убие. Светлините се мятаха, отразявани от падащия сняг. Това явно беше автомобил, приближаващ се по черния път с малка скорост. Може би търсеха стрелеца.

Пол се втурна със своя товар към кабинета и почука:

— Побързайте.

Вратата се отвори и Бонър още с влизането си хвърли мъжа върху кушетката.

— Но той е пребит! — каза Андрю.

— Можех да бъда аз на негово място — отговори майорът. — А сега ме чуй добре. Към къщата се приближава кола. Ти имаш право да решиш, но изслушай първо моите доводи.

— Звучиш ми твърде военно. Това не е Пето авеню, или пък булевард Сан-Сен. Имаш ли ковчези?

— Престани, Анди!

— Беше ли това необходимо? — Тривейн говореше сърдито, показвайки към пребития човек.

— Да! Искаш л да извикаш полицията?

— Разбира се, и ще го направя. — Тривейн тръгна към бюрото, а Бонър го изпревари и застана между него и телефона.

— Би ли ме изслушал?

— Това не е бойно поле, майоре? Не знам какво се опитваш да правиш, но тук не е най-подходящото място за това. Твоите прийоми не ме плашат, боецо.

— Господи, ти не ме разбираш!

— Опитвам се.

— Слушай, Анди. Ти си мислиш, че съм част от някакъв заговор против теб. В известен смисъл може би си прав, но…

— Ти притежаваш удивителна способност за проследяване.

— О’кей, но не е това, което си мислиш! Който и да е в тази кола, той е способен да отстрани 1600. Това е нещо много сериозно.

— И двамата знаем как, нали майоре?

— Не, не по този начин. Само не и Марио.

— Какви са вашите хора?

— Дай ми шанс да разбера, моля те! Ако се обадиш в полицията, ние никога не ще открием истината.

— Защо не?

— Действията на полицията са свързани с процеси и адвокати и дявол знае още какво! Дай ми само десет или петнайсет минути.

Тривейн потърси с очи лицето на Бонър. Майорът не лъжеше. Той беше твърде сърдит и зашеметен, за да лъже.

— Добре, имаш десет минути.

Пол отново си спомни за Лаос. Той добре знаеше на какво е способен. Именно сега бе моментът за действие. Побягна към края на терасата и инстинктивно хвърли поглед към каменните стълби, водещи към пристанището и покрития пристан за лодките. Винаги е необходимо да се познават околностите, защото всичко това може да потрябва.

Той пропълзя по ливадата, придържайки се към стената на къщата, докато достигна фасадата. Не се забелязваха никакви светлини от фаровете в далечината, никакъв звук, освен този на падащия сняг. Явно колата беше спряла и хората я бяха напуснали.

Прекрасно. Районът му бе познат. Не много добре, но във всички случаи по-добре, отколкото на нападателите.

Той забеляза, че снегът вече се задържа и реши да свали тъмното си яке. В светлия си пуловер беше по-малко забележим. Пресече алеята и започна да си проправя път през дърветата към черния път.