Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Бонър се качи бързо по стълбите на втория етаж. Отправи се към края на коридора. Вратата на стая 212 беше затворена, докато повечето от другите врати бяха отворени. Почука бързо и щом чу гласа на Филис, веднага отвори.

— Пол! господи! — Тя седеше на стола, четейки книга.

— Филис, къде е Анди?

— Просто се успокой, Пол! — Филис очевидно се боеше за съпруга си. Пол Бонър имаше много напрегнат вид. Тя не го бе виждала такъв преди.

— Сега затвори вратата и нека си поговорим.

— Ти не разбираш, а аз нямам време. Къде е отишъл той? — Майорът разбра, че Филис се опитваше да извърта нещата относно съпруга си. Той не се реши да й каже за отстраняването на патрула, но трябваше да предаде новината. След като затвори вратата, приближи се до стола и каза. — Чуй ме, Филис, аз искам да помогна на Анди. Разбери, това е неотложно.

— Какво се е случило? — страхът на Филис се усили. — Той в беда ли е?

— Не съм сигурен, но е доста вероятно.

— Ти не би го следвал по целия път от Бойс или Денвър без да си сигурен. Какво има?

— Моля те, Хил! Просто ми кажи къде е той?

— Замина обратно за Бърнигът…

— Аз не познавам това място. По кой път би тръгнал той?

— Мерит Паркуейт. Това е на около половин миля наляво от болницата.

— През кой изход на Паркуейт трябва да мина?

— Първо през Гринуич. Ще завиеш надясно след бариерата и ще тръгнеш по крайбрежното шосе. Поддържай курса около шест мили. Ще стигнеш до кръстовище; пътят отляво е този, който ти трябва, на северозапад…

— Ако не се лъжа, това е черен път.

— Пол, какво в действителност се е случило?

— Просто трябва да говоря с него. Сбогом, Хил! — Бонър отвори вратата и бързо я затвори след себе си. Не искаше Филис да го види като тича по коридора.

Пунктът в Гринуич изискваше намаляване на скоростта до 25 мили в час. Пол Бонър караше с над 40, макар че си даваше сметка за нарушението, което правеше. На крайбрежното шосе, докато изпреварваше колите, той внимателно се вглеждаше във всяка една от тях.

Миля и половина след разклона пътят стана черен. Започваше имението на Хай Бърнигът.

Той намали скоростта. Хиляди танцуващи снежинки се отразяваха в светлините на фаровете. Макар и да познаваше добре този път, Бонър се колебаеше при завоите.

Изведнъж на около сто метра по-напред проблесна малка светлинка, описваща кръгове. От тъмнината изплуваше фигура на човек и майорът успя да чуе думите:

— Марио, Марио, това съм аз… Джой — гласът бе настоятелен, но не висок.

Бонър остана на мястото си с пистолет в ръката. Непознатият се спря. Той явно бе разбрал, че това не е колата която очакваше. Тъмнината, снегът и блясъка на фаровете го бяха заблудили. Пред него беше спряла военна лимузина.

— Не мърдай! Хвърли оръжието и вдигни ръце! — майорът отвори вратата и се прикри зад нея.

В отговор прозвучаха четири приглушени изстрели. Три от куршумите се забиха във вратата, а четвъртият след като разби сенника над кормилото, направи дупка в предното стъкло на автомобила. Бонър чу стъпките на човека по морския сняг и вдигна глава. Нов куршум просвистя във въздуха над него.

Пол пропълзя към задната част на колата и с прилепено към земята тяло следеше движенията на оттеглящия се към гората човек. Мъжът се колебаеше какво да стори, но страхът в крайна сметка надделя и той се скри в гората.

Бонър разбра, че сигналът бе предназначен за друга кола. Сега военният автомобил със своя жив или мъртъв шофьор трябваше да бъде заобиколен, а очакваната кола — пресрещната.

Стрелецът навярно ще пресече гората в северозападна посока, за да се окаже отново на пътя някъде зад Пол. В този момент майор Пол Бонър си спомни всички научено през време на службата си в специалните сили в Лаос и Камбоджа. Тогава неговият живот и този на другарите му зависеха от бързото и безшумно ликвидиране на противниковите разузнавачи. Човекът с пистолета едва ли притежаваше качествата на разузнавач. Обзет от твърда решителност, Бонър реши да действа бързо и тихо. Безшумно се приближи до гората и навлезе в нея, внимателно проучвайки пространството пред себе си. Светлините на пътя му позволяваха да вижда всеки силует в пространството между дърветата. Тази тактика многократно му бе позволявала да издебва неприятеля при залез слънце или на лунна светлина. Джунглата го бе научила на много неща.

Човекът се появи, несръчно проправяйки си път през клоните. Той следеше с очи пътя и държеше оръжието си готово за стрелба. След като избра възможно най-краткия и чист път, който ги разделяше, Бонър вдигна един камък и го хвърли по колата. Звукът от удара изплаши мъжа и той се наведе инстинктивно като стреляше към колата. Тогава Бонър се хвърли отгоре му. С една ръка го сграбчи за косата, а с друга го хвана за лявата китка, нанасяйки му силен удар с коляно в гръдния кош. Човекът изкрещя от силната болка и изпусна пистолета си. Състоянието му бе много тежко, но той все още беше в съзнание. След като го извлече от гората и го хвърли на предната седалка, Пол подкара колата по следите на Тривейн.