Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— … щом благоволяваш да се съгласиш с мен, майоре, ще те очаквам в офиса си към 19.00. Това прави час и петнайсет минути… — Купър продължаваше да говори, но мислите на Пол бяха другаде. Началникът беше загубил влиянието си.

— Генерале, ако това е заповед ще се подчиня, разбира се. Но ви уверявам, че всяка неупотребена за търсене на Тривейн минута може да ни струва много скъпо… Той ще ме послуша.

От другия край на линията настъпи пауза и Бонър почувства, че ще спечели. — Какво ще му съобщиш?

— Истината — както я виждам аз. Той е в контакт с един безнадежден психопат. А може би и с повече от един. И ако този човек е в течение за другите му контакти — което е почти сигурно, трябва да го изведа от заблуждението.

— Къде е той сега? — Бонър долови нотка на облекчение в гласа на своя шеф.

— Всичко което знам е, че той е във Вашингтон. Мисля, че ще успея да го открия.

Купър въздъхна тежко, като се опитваше да вземе мъдро, недвусмислено и добре мотивирано решение. В действителност, решението можеше да бъде само едно. — Ще чакам да ми докладваш към 23.00. Потърси ме в къщи.

Бонър се изкуши от мисълта да оспори това разпореждане, защото не изпитваше никакво желание отново да се обажда на генерала.

След като запали една цигара, което рядко му се случваше, Бонър отново взе телефона и се обади на един свой приятел, заемащ пост в армията. След минута той вече знаеше домашния и служебен телефон на сенатора Мичел Армбрастър.

Телефонният звън завари сенатора в къщи.

— Сенаторе, трябва да открия Андрю Тривейн.

— Защо търсите мен? — Гласът му беше неизразителен и това го издаде. Внезапно Бонър разбра значението на получената от Сам Викарсън бележка: „10.30 — 11.30. С.А.Кв.“

Армбрастър бе присъствал на свикано от сената събрание. Разговорът бе насрочен за това време и Тривейн навярно знаеше за това.

— Сенаторе, нямам време за обяснения. Знам, че сте се срещнали с Тривейн около обяд… — Бонър очакваше да чуе отрицание или потвърждение. Мълчанието свидетелстваше за последното. — Накратко, той е получил невярна информация, компрометираща голям брой влиятелни хора, сред които сте и вие, сър.

— Нямам представа за какво става дума, майор… Бонър, нали така.

— Сенаторе! 178 милиона долара трябва да бъдат отпуснати за отбраната като неотложна субсидия. Това говори ли ви нещо?

— Нямам какво повече да ви кажа…

— Може би ще имате, ако аз не открия Тривейн и не му разкажа за хората, с които е общувал. Тези хора са врагове на страната ни. Не мога да ви обясня по-ясно.

Мълчание.

— Сенатор Армбрастър!

— Таксито го откара на летище Далас. — Гласът му беше все така безизразен.

— Благодаря ви, сър.

Бонър затвори телефона с трясък. Облегна се на фотьойла и вдигна ръка към челото си. Господи, постоянно трябва да си под напрежение. Сега той се обади в центъра по управление на полетите на летището в Далас.

Чартърния самолет на Дъглас Пейс бе излетял в два и седемнадесет следобед в направление Уестчестър, Ню Йорк. Трябваше да се приземи в три и двадесет и четири.

Значи си беше отишъл у дома или почти у дома. И ако това беше така, той щеше да се срещне с жена си — особено при сегашната ситуация. Разбира се, немислимо е Тривейн да не се види с нея. Той би пропътувал хиляди мили само и само да прекара един кратък миг в нейната компания. Обратно на повечето женени мъже, които пътуваха, за да избягват жените си.

Пол се приближи до вратата, отвори я и извика подполковника.

— Подполковник, имам нужда от пилот. Бихте ли се разпоредили да заредят самолета ми с гориво и да го подготвят за полет колкото може по-бързо?

— Но майоре, ние не можем да поставим във ваша услуга цялата военна база.

— Нужен ми е пилот. Моят е натоварен със специална мисия в течение на 24 часа.

— Това си е изцяло ваш проблем.

— Полковник, желаете ли лично генерал Купър да разреши моя проблем. С радост бих ви свързал с него още сега.

Подполковникът погледна Пол Бонър изненадано. — Вие сте от контраразузнаването, нали?

Майор Бонър направи кратка пауза преди да даде своя отговор.

— Знаете, че не мога да ви кажа нищо повече.

— Приемам това като положителен отговор.

— Искате ли номера на генерала?

— Ще имате пилота… Кога бихте искали да излетите.

— Пол вдигна поглед към многобройните циферблати на стената. Беше точно седем часът, източно време.

— Преди един час, подполковник.

Бонър беше узнал името на частната болница от агента 1600. След това, той се снабди с превозно средство, което да му служи при пристигането в Уестчестър и употреби цялата си искреност за да изкаже благодарност на подполковника.