Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Автомобилът се оказа военна лимузина, която бе докарана до летището на един ефрейтор на служба някъде в Ниак, Ню Йорк.

Ефрейторът се надяваше да бъде шофьор на майора, но последният се оказа от неговите услуги и след като му даде двадесет долара, го посъветва да се върне в базата си на следващия ден.

Бонър подкара към отворените железни врати на болницата и влезе в кръговото движение. Часът беше девет и тридесет и пет. Два светещи знака насочваха колите към мястото за паркиране в далечния край на сградата. Вместо това, той мина плътно вдясно на пътя, за да пропусне останалите коли и спря наполовина върху тревата. От небето се сипеше сняг, топящ се при съприкосновение със земята. Слезе от колата и потърси с очи патрул 1600. Той беше подготвен за тази среща и се готвеше да дава обяснения.

Никой не се появи.

Бонър се почувства объркан. Той добре познаваше строгите инструкции, които патрулът трябваше да следва. При здания от този тип с един вход за автомобили и три етажа, охраната бе поверена на двама човека — единият трябваше да стои отвън, а другият да се движи. Двойката би трябвало да поддържа постоянен радиоконтакт. Хората от патрул 1600 бяха винаги за пример. Отклонението от служба бе изключено, освен при изключителни обстоятелства.

За да се увери, че не се касае за наблюдение без контакт, Бонър заобиколи колата и произнесе ясно и тихо.

— Бонър, Пол. Майор, Д.О.Д. „1600“, моля отговорете… Повтарям. „1600“, моля отговорете.

Нищо. Само нощната тишина и приглушени звуци.

Пол Бонър извади своя 44-калибров пистолет, който притежаваше огромна огнева мощ.

Пресече пътя и се промъкна до главния вход на болницата. Униформата му можеше да уплаши или да провокира, но той със сигурност беше мишена в тази игра. Постави пистолета в джоба на куртката си, като държеше пръст на спусъка. Освободи с палец предпазителя и държейки оръжието в хоризонтално положение, се подготви за стрелба през дрехите.

След като проникна в болницата, запазвайки спокойствие, се обърна към сестрата на приемната.

— Госпожице, казвам се Бонър. Разбрах, че госпожа Тривейн е пациентка тук.

— Да… Полковник…

— Майор звучи по-добре.

— Едва ли ще се науча да различавам военните звания, — мило се усмихна момичето, ставайки от стола.

— Самият аз имам проблеми с флотските звания. — Бонър се огледа за патрул 1600.

Никой.

— Да, госпожа Тривейн е пациент тук. Но вашата визита е в доста необичайно време и аз се съмнявам дали ще бъдете приет.

— Всъщност, търся господин Тривейн. Казаха ми, че той е тук.

— Боя се, че вече го изпуснахте. Видях го да излиза преди час.

— Ах? Тогава… дали бих могъл да говоря поне със шофьора на госпожа Тривейн. Надявам се, че госпожата се придружава от шофьор и секретар.

— Да, така е майоре, — усмихна се сестрата. — Регистрационната ни книга е пълна с имена на „капитани и крале“ и хора, които пазят тяхното спокойствие. Вероятно, вие имате предвид двамата джентълмени, които пристигнаха с госпожа Тривейн. Чудесни момчета.

— Именно за тях говоря. Къде са те?

— Явно нямате късмет, майоре. Те излязоха преди господин Тривейн.

— Казаха ли къде отиват? Повярвайте, много е важно да се свържа с тях.

— Не… господин Калахън, който стоеше в коридора, бе извикан на телефона в 7.30. След това той каза, че двамата с приятеля си ще отсъствуват през нощта. Приятелят му се съгласи.

— Кой прие обаждането му? Искам да кажа знаете ли откъде се обадиха? — Бонър се опитваше да скрие безпокойството си, но без особен успех.

— Телефонистката. Да я попитам ли разбрала ли е откъде са се обадили?

— Моля ви.

Момичето пресече коридора и отвори бялата врата отдясно. Бонър успя да види малката централа и жена на средна възраст, която седеше пред апарата. Той си помисли колко различни са нещата в една частна болница. Всичко беше така засекретено и недостъпно за хорските погледи.

Сестрата се върна.

— Обаждането е било от далечно разстояние, от Вашингтон. Търсели са лично господин Калахън, придружителят на госпожа Тривейн.

— И след това той си тръгна? — безпокойството на Пол се превръщаше в страх. Трябваше да има обяснение за всичко това и той искаше да го разбере.

— Точно така — отговори момичето. — Майоре? Искате ли да се обадите някъде?

Бонър почувствува леко облекчение.

— Да, ако е възможно. Къде е тук телефонът?

— Имаме телефон в чакалнята. Хей там. — Тя посочи към отворената врата в другия край на коридора. — На масата до прозореца. — Кажете на телефонистката да прехвърли разговора на сметката на стая 212.