Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Какво е мнението ти? Съгласен съм с теб.

— Трябва да е много разгневен, за да прави това, което вече е правил и да бъде това, което е.

— Ще гарантирам за него. Какво друго?

— Ти не ми каза преди, че си му разказал такава… сърцераздирателна история.

— Аз не изпипах нещата, тъй като не съм много сигурен в себе си.

— Също и аз… Което ми напомня за Пол. Мисля че той е научил истината и сега се опитва да те намери.

— Това е ужасно.

— В действителност не. Мисля, че Пол ти вярва, или поне ти вярваше.

Тривейн схвана логиката на жена си. Този човек се сблъскваше с онези, които се подиграваха с неговото мнение; той не би чакал друг да свърши неговата работа. Предположението на Филис се основаваше на истинската представа на Пол за нея. Това беше невъзможно. Само трима знаеха. Сам Викарсън, Алън Мартин и Майк Райън. Невъзможно.

— Не може да бъде, — каза Анди. — Няма абсолютно никакъв начин той да узнае.

— Ти си ужасен лъжец, Тривейн — усмихна се Филис.

— Той ми повярва.

Те се настаниха в креслата си и Анди включи телевизора, за да гледа новините в 7 часа.

— Може би ще разберем, че той е напуснал Бойс и е започнал малка война някъде. Наричаше това заблуждаваща тактика — каза Тривейн.

— Как ще стигнеш до Грийн утре? Откъде знаеш, че той е в града?

— Не знам. Поне за сега… Но ще го намеря. Ще шофирам до Бърнигът за около час; Викарсън очаква моето обаждане в десет. Той ще вземе всичко от Грийн и ние заедно ще предприемем нещо… Знаеш ли Хил, аз открих много интересен факт през последната седмица.

— Не мога да чакам.

— Не, истина е — Анди приближи чашата с вино до устните си. Той изглеждаше опиянен. — Всички тези безсмислици относно така наречената потайна дейност — събиране на разузнавателна информация, каквото и име да й даваш. Действително това е много просто; искам да кажа почти детска работа, като игра. — Той изпи виното и сложи чашата обратно на масичката за сервиране. Вдигна поглед към жена си — неговата дяволски чаровна разбираща съпруга и добави тъжно. — Де да бяха деца участниците в тая игра.

Марио де Спаданте гледаше легнал новините в 7 часа. Той извика жена си два пъти. Първият път, за да му донесе ледено студена кока-кола, а вторият — за да придвижи преносимия цветен телевизор няколко крачки по-наляво, така че отражението от златното разпятие над възглавницата му да не попада на екрана.

После той съобщи, че скоро ще си легне. Жена му сви рамене. Двамата с Марио имаха отделни спални от доста години и живееха като в два отделни свята. Почти не си говореха, освен на сватби, погребения и когато техните невръстни внучета им гостуваха. Но сега тя притежаваше голяма, хубава къща, а също и голяма градина, голяма кухня и хубава кола с шофьор. Сега щеше да се върне в голямата кухня и да готви нещо и после да гледа собствения си телевизор. Може би ще се обади на приятели по луксозния френски телефон, поставен в мраморния ъгъл.

Нямаше нищо съществено през първите три минути на новините и Марио знаеше, че остават двайсет и пет минути „пълнеж“, изпъстрен с реклами. Взе дистанционното и изгаси телевизора. Беше изморен, но не от това за което си мислеше брат му. По време на престоя си в Лас Вегас той се ограничи с едно бързо чукане и даже тогава трябваше незабавно да отпрати момичето, тъй като непрекъснато го търсеха по телефона. Един от разговорите беше с Уебстър — посредник от Белия дом. Наложи му се да напусне Лас Вегас в четвъртък със среднощен полет и да замине за Вашингтон.

Даже хладнокръвният Уебстър започваше да губи самообладание.

По дяволите!

Времето за разговори изтече и сега е време за активни действия.

Тривейн трябва да бъде ликвидиран и то веднага.

Един незначителен доклад на някой подотдел на спиралата, получен тихо и почтително от съответната инстанция и след това погребан и забравен.

Такъв трябва да бъде редът на нещата.

Телефонът иззвъня, дразнейки слуха на де Спаданте. След като разбра обаче, че повикването е по частната му линия, използувана при много важни обстоятелства, раздразнението веднага го напусна.

— Ало.

— Марио? Ауджи. — Беше брат му. — Той е тук.

— Къде?

— В болницата.

— Сигурен ли си?

— Да, на паркинга има кола под наем с емблемата на летището Уестчестър. Ние проверихме. Била е взета в три и трийсет следобед на негово име.

— Откъде се обаждаш?

Брат му обясни. — Накарах Джой да наблюдава мястото.

— Остани където си и кажи на Джой да го проследи в случай че тръгне на някъде; не го изпускай! Дай на Джой номера там. Аз ще дойда веднага, щом се освободя.