Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Ставаше ли въпрос за мене в разговора?

— Естествено. Как е съпругата ви, как приемате станалото, изобщо приказки от този сорт.

— Това ли е всичко?

— Попита какъв полет сте взели предишната нощ. Каза, че нямате сигурна връзка. Можел да ви осигури самолета на отбраната, обаче…

— Как отговорихте на това, Сам? — остро го прекъсна Тривейн.

— Не се безпокойте. Казахме му, че не сме знаели. Засмяхме се и му казахме, че с вашите връзки и… пари вероятно сте си купили самолет. Прие го за остроумно.

Анди прехвърли слушалката в другата си ръка и направи знак на Филис да му запали цигара. Заговори тихо, но уверено:

— Слушай, Сам. Изпрати телеграма, най-обикновена телеграма до началника на Бонър… Не. Почакай малко, не знаем кой е той. По-добре до началника на личния състав на Департамента по отбраната. Напиши, че поради една или друга причина, Бонър ни е напуснал. Попитай към кого да се обърнем във Вашингтон, тъй като ни е необходима помощ. Но нагласи така работата, та да не излезе, че сме обсъждали този въпрос на дълго и на широко, нали разбираш?

— Да. Просто забелязваме, че липсва. Не дойде на обед или нещо подобно.

— Точно така. Те очакват от нас реакции.

— Ако въобще знаят, че не е при нас.

Марио де Спаданте седна на масата в кухнята. Беше по риза. Дебелата му жена носеше чинии, а дъщеря му, също така дебела, старателно постави бутилка „Стрега“ пред него. По-младият му брат, в костюм ала Елвис Пресли, с широка полковнишка вратовръзка, седеше отсреща и пиеше кафе.

Марио махна с ръка на жените да излязат от кухнята. Наля от жълтата течност в чаша за коняк и погледна брат си.

— Продължавай. Бъди ясен и точен.

— Няма какво повече… Въпросите звучаха фалшиво… „къде е мистър де Спаданте?“ „ще разговаряме само с мистър де Спаданте“, сякаш някой се опитваше да разбере къде се намираш. След това, когато разбрах че са от „Тортингтън Метълс“ — там работи братът на Гино — си отдъхнах. Онова приятелче Пейс, партньорът на Тривейн, искаше информацията.

— И ти му каза, че съм в Маями.

— Дори му дадох името на оня хотел, където винаги казват, че току-що си се отписал.

— Добре. Значи Тривейн се е върнал на изток?

— Така се говори. Приели са жена му в болницата в Дариен. Тестове за рак.

— По-добре да тестуват и него. Тривейн е болен човек. Дори не знае колко е болен.

— Какво се иска от мене, Марио?

— Разбери къде се намира той. В Дариен? Или е в Гринуич? В мотел ли е или на гости на негов приятел — там е пълно с такива типове… Откриеш ли го, ме уведоми, но преди това не ме безпокой. Ще спра във Вегас, изцеден съм, Ауджи, целият съм изцеден.

Ауджи де Спаданте се надигна от масата.

— Ще отида сам. Ще ти се обадя… Предполагам, че ще го открия още този следобед или довечера. Какво да правя?

— Ами обади се, нали това ти казах.

— Нали си пребит.

— Ще се съвзема бързо… Прекалено много лайнари се събраха. Време е вече да поразтърсим Тривейн. Очаквам го с нетърпение. След това девет години ще ходи с грим… Арогантно копеле! Кадифена свиня!

Марио де Спаданте се изхрачи върху кухненската маса.

Вечерята в болницата не беше обичайна дори и за стандарта на Тривейн. Джон Спрейг беше изпратил линейка — естествено без сирени, до най-добрия ресторант в областта; беше натоварена с пържоли и омари и две бутилки „Chateau neuf du Pape“. Доктор Спрейг искаше да напомни на своя приятел от детството, че скоро ще бъде открит благотворителния фонд за Нова Година. Надяваше се и на помощта на Андрю.

Филис се опитваше да предложи други теми за разговор на своя съпруг, но беше невъзможно да го отклони от подкомисията. Новината за изчезването на Пол Бонър едновременно го обърка и го ядоса.

— Не е ли възможно просто да си взел няколко дена отпуска? Сам казваш, че работата му не е сложна, може да се е оттеглил — да му е писнало. Мога да си представя Пол в такова състояние.

— но не и след сърцераздирателния ми разказ онази сутрин. Беше готов да командува цял армейски медицински корпус, да направи всичко, което му кажа. Онези две заседания — както се изрази — били най-малкото, което можел да направи.

— Скъпи — Филис остави чашата с вино и подви крака под себе си на стола. Изведнъж тя се замисли над думите на Андрю. — Аз харесвам Пол. Знам, че неговите виждания са крайни, и вие двамата доста се карате, но знам защо го харесвам… Никога не съм го чула да се кара. Той винаги изглежда толкова любезен, изпълнен с желание да се смее и да прекарва добре времето си. Винаги беше много мил с нас.