Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Незабавно трябваше да се приготви изтребител от Военновъздушните сили в Бирингс, Монтана. Щеше да лети до Вирджиния. Нужно беше да се осигури приоритет на полета. Заповед на Департамента по отбраната.

Докато си стягаше багажа в стаята Бонър мислеше, че трябва да открие Тривейн по две причини: едната — професионална, другата — лична.

Тривейн заедно с подкомисията си се беше увлякъл в „лов на вещици“, който трябваше да се спре. Бяха се заели с нещо, което не разбираха. Не познаваха джунглата. Бобрите никога не са я познавали.

А личната причина беше непочтената му лъжа. На Бонър му се повдигаше от нея.

Филис Тривейн седеше на стола и слушаше съпруга си, който крачеше из болничната стая:

— Изглежда като някакъв обикновен монопол, подсигурен с държавна и федерална протекция.

— Не само протекция, Хил, но и участие. Активно участие на законодателната и съдебната власт. Това го прави нещо повече от монопол. Това е някаква гигантска организация, която не може точно да се дефинира.

— Не те разбирам. Това е игра на думи.

— Не и когато е налице избор на висш сенатор от щата с най-голямо население или решение направено от именит юрист, окачествено като компромис на Департамента по правосъдието. Това решение — независимо дали ще бъде обжалвано и преразгледано — ще струва милиони, билиони, преди още да премине през съда.

— Какво научи от последните двама? Грийн и Ян Хамилтън?

— Малко по-различно е от предишното. Армбрастър използва термина „отходна тръба“, отнасяйки го към присвояванията на Дженеси. Мисля, че терминът е подходящ и за Арон Грийн. Грийн е отходна тръба, в която се изливат огромни суми и той ги преразпределя. Година след година… Хамилтън е човекът, който ме плаши. Години наред е бил съветник на президента.

Филис усети уплахата в гласа на съпруга си. Беше отишъл до прозореца, близо до леглото, и се беше облегнал на перваза с лице към стъклото. Отвън късното следобедно небе беше покрито с облаци, вероятно през нощта щеше да завали сняг.

— Струва ми се, че трябва да бъдеш по-внимателен при предположенията си.

Анди погледна към жена си и се усмихна с любов и облекчение.

— Ако знаеш само колко пъти си го повтарям. Това ми е най-трудното.

— И аз така мисля.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Филис тръгна към него, а Анди остана на прозореца. Патрулът от 1600 знаеше, че е там. Докторът също. Никой друг.

— Разбира се, Джони — каза Филис и подаде телефонната слушалка на съпруга си. — Джон Спрейг е.

Тривейн се отдръпна от прозореца. Джон Спрейг му беше приятел от детинство. Живееше от другата страна на улицата им в Бостън. Сега му беше също такъв приятел, както и преди. Беше от семейство на физици.

— Да, Джони?

Телефонният номератор съобщава, че имаш повикване. А ако не си тук предполага се, че слушалката ще вземе лекуващият доктор на Хил.

— Кой се обажда?

— Мъж на име Викарсън?

— Господи, нещо тревожно ли се е случило?

— Възможно е. Звъни като на пожар.

— Знам. Денвър. Можеш ли да ме свържеш тук, или трябва да сляза при номератора.

— Моля! Затвори слушалката. След няколко секунди ще звънне отново.

— Хубаво е да познаваш големи клечки.

— По-добре е да познаваш големите пари. Окачи слушалката, Трив.

Тривейн натисна телефонния бутон и го задържа. Обърна се към Филис:

— Ще се обади Сам Викарсън. Не съм му казвал, че ще идвам тук. Трябваше да му се обадя по-късно. Той сега има срещи в Денвър. Не мислих, че може да свърши толкова бързо — Анди говореше разхвърляно и жена му разбра, че е разтревожен.

Телефонът иззвъня кратко, сякаш даваше сигнал.

— Сам?

— Мистър Тривейн, извадих късмет, че ви намерих. От летището ми казаха, че Лиърът е излетял за Уестчестър.

— Случило ли се е нещо? Как минаха срещите с представителите на JM и Локхийд?

— Бяха кратки и делови. Не се обаждам заради това, а заради Бонър.

— Какво става с него?

— Той изчезна.

— Какво?

— Просто изчезна. Не се появи на срещите, отписал се е от хотела в Бойс тази сутрин, не се срещна с нас на летището. Не е оставил бележка. Мислехме, че може би знаете нещо по въпроса.

Анди стисна здраво слушалката. Опита се бързо да прецени ситуацията, знаеше че Викарсън очаква инструкции.

— Кога го видяхте за последен път?

— Тази сутрин на закуска. В Бойс.

— Как изглеждаше?

— Чудесно. Мисля, че беше уморен. Трябваше да се присъедини към нас на летището, но не се появи.