Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Напълно безпомощен, стрелецът стенеше от болка и молеше за помощ.

Пол си спомни, че пътят пред къщата на Тривейн се разклоняваше и водеше към широк гараж за четири коли. Той подкара към гаража и спря пред отворена врата. След това паркира колата в една от свободните клетки.

За да облекчи страданията на мъжа, Бонър му нанесе силен удар в областта на шията, което го лиши от съзнание за определено време.

После слезе от автомобила и се отправи към главния вход. Прислужницата Лилиан го забеляза:

— А, майор Бонър. Чух колата ви. Как сте сър?

— Добре, благодаря. Къде е господин Тривейн?

— Долу, в кабинета си. Откакто пристигна непрекъснато говори по телефона. Да му съобщя ли за вашето посещение.

Пол знаеше, че кабинетът на Тривейн е изолиран от всякакъв шум. Той едва ли бе чул колата.

— Лилиан, не се плашете, но мисля, че трябва да изгасим всички светлини.

— Не ви разбирам. — Лилиан имаше модерни схващания, но се придържаше към старите традиции. Заповеди приемаше само от своите работодатели, а не от гости.

— Къде е вътрешния телефон? Всяка загубена минута може да ни струва скъпо.

— Ето там сър… — показа тя към стълбището.

— Пол, какво правиш тук?

— Ще говорим за това по-късно. Сега моля те накарай Лилиан да изгаси всички светлини в къщата. Това е сериозно.

Тривейн се поколеба за момент.

— Свържи ме с нея.

Лилиан произнесе няколко думи.

— Ей сега, господин Тривейн.

— Когато свършите елате в кабинета долу. Не се безпокойте, просто искам да спестя на Тривейн едно нежелано посещение.

Обяснението прозвуча убедително. Страхът бе преодолян. Майорът се отправи към стълбището с привидно спокойствие. Като загуби прислужницата от погледа си, той се втурна към долния етаж, вземайки по три стъпала наведнъж.

Тривейн стоеше до бюрото си, чиято повърхност бе покрита с откъснати страници от жълт бележник.

— За бога, какво има? Защо си дошъл?

— Искаш да кажеш, че нито Сам, нито Алън са се обаждали?

— Сам каза, че спешно си тръгнал нанякъде. Това ли е обичайната ти тактика за издебване и атака.

— Престани. Добре знаеш, че нямам причина да те следя. — Бонър се приближи до единствения голям прозорец.

— Прав си, съжалявам. Мислех, че е необходимо.

— Имаш ли пердета или сенници тук?

— Електрически са. Сега ще ти покажа.

— Не мърдай от мястото си! — Бонър натисна копчето и два вертикални жалуза се появиха от двете страни на прозореца. — Господи, електронни щори.

— Моят шурей има мания към електрониката.

— Какво те накара да изминеш целия този път — Сан Франциско, Сан Бернандино, Хаустън, Бойс, Такома и накрая летище Далас.

Щорите се затвориха и Бонър се обърна с лице към Тривейн. Двамата мълчаливо гледаха няколко секунди.

— Виждам, че находчивостта не ти е изневерила, нали Пол?

— Не ми беше много трудно.

— Вярвам ти. Самият аз бях зает известно време. Но надцених силите си.

— … Някой те преследва, Анди. И аз мисля, че той е много близо.

— Какво говориш, за Бога?

Бонър му обясни всичко по възможно най-бързия начин преди идването на прислужницата. Тривейн се разтревожи за Филис. Пол го успокои, като му разказа за мерките, които е взел. Спомена също така за ранения мъж в гаража.

— Познаваш ли някого на име Марио?

— Де Спаданте — отговори Анди веднага.

— Шефът на мафията?

— Да. Той живее в Ню Хейвън. Бил е в Сан Франциско преди няколко дни. Неговите хора са се опитали да го укрият, но ние знаем, че той е бил там.

— Именно той се е отправил там.

— Тогава ще се срещнем с него.

— Добре, но когато му дойде времето. Помни, че той е успял да отклони патрула. Това говори за връзката му с много влиятелни личности във Вашингтон. Негов човек се опита да ме убие.

— Наистина ли е толкова сериозно? — с невярващ глас отговори Андрю.

— Подробностите са въпрос на време — Бонър извади от якето си пистолет и го връчи на Андрю. — Ето ти оръжие. Заредено е. — Пресече стаята и се приближи до бюрото на Тривейн. След това извади още дузина патрони от джобовете на панталона си. — Ето ти още боеприпаси. Скрий пистолета, за да не изплашиш… как се казваше — Лилиан. Има ли тук врата, която да ме отведе до гаража.

— Ей там — Тривейн показа масивната дъбова врата, била някога палуба. — Тя води към терасата. Отляво има павиран път, който минава край прозореца…

— И който води до страничната врата на гаража — прекъсна го Пол, спомняйки си.

— Точно така.