Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Две минути по-късно достигна края на един прав участък от пътя и различи очертанията на автомобил, няколко крачки по-надолу. В този момент видя огънчето на запалена цигара.

От едната страна на пътя проблесна лъч от джобно фенерче. Светлината идваше откъм гората. После чу възбудени гласове.

Бонър веднага разбра какво е предизвикало възбудата. Светлината бе дошла от мястото на неговата схватка със стрелеца. Снегът не бе успял да покрие напълно кървавите петна и стъпките.

Втори лъч от светлина се появи от противоположната страна. Явно те бяха трима. Човекът в колата слезе и хвърли цигарата си. Бонър пълзеше напред с опънати нерви, готов във всеки момент да действува.

Разстоянието беше около сто крачки и се долавяха отделни думи. Мъжът, слязъл от автомобила, издаваше заповеди.

Той инструктира единия от своите хора да се приближи до къщата и да пререже телефонните жици. На втория, назован Ауджи, бе наредено да се върне назад по пътя и да стреля по всяка приближаваща се кола.

Човекът, наречен Ауджи, каза:

— О’кей, Марио. Не знам какво се е случило.

Марио де Спаданте реализираше своите планове.

Първият човек бе наистина много лесен. Той дори не разбра какво стана. Пол проследи телефонните кабели, като беше сигурен, че „лейтенантът“ ще направи същото и се притаи в тъмнината до едно дърво. В момента, когато човекът посегна за своя нож, Бонър му нанесе силен карате удар в основата на шията. Човекът падна, като се напика. Майорът взе ножа от неподвижната ръка.

Тъй като разстоянието до кабинета на Тривейн бе малко, Пол успя да се върне и тихо почука на вратата. Андрю произнесе няколко думи през дебелата врата.

— Пол?

— Да! — Вратата се отвори. — Всичко ще се нареди. Този де Спаданте е сам — излъга той. — Сега чака в колата си, може би своя приятел. Смятам да говоря с него.

— Доведи го тук, Пол. Настоявам за това. Каквото и да каже, искам да го чуя.

— Имаш думата ми. Но това ще отнеме малко повече време. Ще се наложи да го издебна изотзад. Просто искам ти да знаеш. Ще го доведа след десет-петнайсет минути. — И Бонър избяга бързо преди Тривейн да отговори.

Наложи му се да заобиколи колата на де Спаданте, минавайки през гората. Когато се изравни с автомобила, може да види едрия италианец, застанал до капака, припалвайки цигарата си, сякаш майстореше нещо. Той махна цигарата с лявата си ръка и направи нещо странно — постави дясната си ръка върху колата и я плъзна по капака. Чу се рязък стържещ звук, който бе неразбираем за Бонър. Триеха се разрушително две метални повърхности.

Човекът на име Ауджи беше седнал на голям бял камък при завоя на пътя. В лявата си ръка държеше изгасено фенерче, а в дясната — пистолет. Цялото му внимание бе погълнато от това, което можеше да се случи на пътя.

Бонър се оттегли назад и пресече пътя. След това започна да се промъква бавно, докато достигне целта си. Човекът не беше помръднал и Пол си даде сметка за проблема, който трябваше да разреши. Един евентуален изстрел можеше да бъде чут от Тривейн и да предизвика идването на полиция. Стрелбата със заглушител също не даваше гаранции за безшумност.

Майорът не искаше полиция. Поне за сега. Той реши да поеме риска от убийство.

Извади ножа на мъжа при телефонните жици и се придвижи бавно напред. Острието на ножа бе като бръснач и Бонър знаеше, че ако успее да промуши долната част на тялото, реакцията би била моментален спазъм и това не би позволило на човека да издаде звук. През това време той трябваше да притисне устата му с ръка, за да избегне вика за помощ.

Животът на човека зависеше от три неща: дълбочината на проникване; шокът, предизвикан от временно прекъсване на въздуха и възможността да бъдат засегнати жизнено важни органи.

Нямаше друга алтернатива. Първият изстрел бе даден от другата страна. Дори да убиеше този човек, мафиозът Марио де Спаданте не би го оплаквал.

Бонър се хвърли върху седящата фигура и осъществи атаката. Не бе изпуснат никакъв звук, освен от падането на тялото.

И майор Бонър разбра, че човекът с име Ауджи бе мъртъв.

Тогава Бонър отстрани тялото от пътя и тихо се отправи към колата на де Спаданте. Снегът бе станал по-тежък и по-мокър. Близостта на океана не позволяваше образуването на чист и сух сняг. Земята бе прогизнала от влага и кал.

Той се изравни с колата на де Спаданте, наведе се и пропълзя по пътя. Марио де Спаданте беше изчезнал.

В този момент видя отпечатъците от стъпки в снега. Мафиозът се бе отправил към къщата. Вглеждайки се по-внимателно, майор Бонър забеляза, че първите отпечатъци бяха на сантиметри един от друг, а по-нататък разстоянието между тях достигаше една-две крачки. Това означаваше, че мъжът внезапно е побягнал към къщата. Какво ли го е накарало да стори това? „Лейтенантът“ до телефонните жици ще остане в безсъзнание поне още три-четири часа. Пол беше сигурен в това. Тялото бе преместено настрани, а краката му вързани със собствения му колан. Това не бе приятно занимание, като се имаха предвид напоените с урина панталони. След тази операция Бонър изтри ръцете си в снега.