Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Защо де Спаданте така внезапно се бе втурнал към къщата?

Нямаше време за предположения. Безопасността на Тривейн бе най-важна в момента и ако де Спаданте бе близо до къщата, тази безопасност беше застрашена.

Бонър тръгна по стъпките, които ставаха все по-ясни с приближаването на алеята. При вида на къщата инстинктът му подсказа да се прикрие и предварително да огледа мястото. Стъпките водеха към телефонните жици и после рязко свиваха към алеята пред централния вход.

Де Спаданте очевидно търсеше човека, изпратен да пререже кабелите. Той навярно бе разбрал за станалия сблъсък. Земята около мястото бе разровена, а снегът отъпкан.

Тогава Бонър осъзна, че навярно вече е забелязан. Италианецът сигурно е видял следите от влаченето на неподвижното тяло.

Като всеки преследван, той би се опитал да измами преследвача, скривайки се някъде наблизо и дебнейки.

Пол се втурна към стълбището на входната врата и видя, че следите там се губеха. Къде? Как?

И тогава разбра хитрия ход на де Спаданте. До основата на зданието, зад храстите, земята бе влажна и покрита с кал и мъх. Снегът не попадаше там, задържан от стряхата на къщата. Ивицата непокрита от сняг земя водеше до телефонните кабели. Бонър се наведе и видя свежия отпечатък от обувка в калта.

Де Спаданте се бе върнал обратно, придържайки се към стената на къщата. Сега навярно се спотайваше някъде, очаквайки появяването на човека, атакувал „лейтенанта“.

Но как да го открие?

Отново заработи логиката на ловеца — или на преследвания. Мафиозът би използувал направените вече следи, следвайки ги в обратна посока към гората.

Майорът не биваше да подценява своя противник. И двамата бях едновременно ловци и преследвани.

Той бързо се прокрадна покрай стъпалата на входната врата, придвижи се към задната част на зданието и оттам излезе на отклонението за гаража. От гаража зави надясно по постлания с каменни плочи път, водещ през терасата към малкото пристанище и покрития кей. Прескочи тухлената стена и се оказа на каменист склон. След това продължи пътя си по каменните стълби, които го изведоха до кея. Пропълзя до върха на носа и се оказа на ръба на океана, граничещ с Бърнигътската гора.

На четири крака той започна да се промъква към мястото на схватката си с първия мъж. Няколко пъти примижа за около пет секунди. Тази тактика често се прилагаше от разузнавачите в специалните сили и позволяваше да се повиши чувствителността.

Около тридесет крачки навътре в гората той го видя.

Марио де Спаданте стоеше прикрит зад клона на едно голямо дърво. Той гледаше към къщата, в лявата си ръка държеше пистолет, а с дясната се бе подпрял на дървото. Искаше да стигне възможно най-бързо до алеята в случай на сигнал от неговия вече мъртъв брат.

Бонър се изправи бавно и насочи своя 44-калибров пистолет, като се придържаше към дървото, готов да се прикрие в случай на най-малка проява на враждебност.

— Главата ти е моя мишена. Стрелям много точно.

Де Спаданте замръзна на мястото, правейки опит да се обърне. Бонър извика:

— Не мърдай, ако не искаш да ти пръсна черепа… Вдигни ръце! Веднага!… А сега хвърли пистолета.

Италианецът се подчини.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Този, когото ти забрави да отстраниш от болницата, тъпо копеле такова.

— Каква болница? Не знам за никаква болница.

— Разбира се, че не знаеш. Дошъл си тук просто за да се поразходиш. И не познаваш никого на име Джой, който проследи Тривейн и се опита да ме убие.

Де Спаданте беше бесен и успяваше да скрие това.

— Кой те изпрати? — изрече той със стържещ глас. — Откъде идваш?

— Стани бавно.

Де Спаданте се изправи с мъка.

— О’кей… Какво искаш от мен? Знаеш ли кой съм аз?

— Ти изпрати човек да пререже телефонните жици и постави друг на пост край пътя. Очакваш ли някого?

— Може би… Зададох ти въпрос.

— Въпросите бяха няколко. Сега тръгвай към алеята и бъди внимателен. Ще те гръмна без да ми мигне окото, де Спаданте.

— Ти ме познаваш! — де Спаданте се обърна.

— Продължавай да вървиш.

— Ако ме докоснеш, цяла армия ще тръгне по петите ти.

— Така ли? Моята армия може би е по-силна?

Де Спаданте, вървейки само на крачка пред Бонър, хвърляше отвреме-навреме погледи назад. При слабата светлина той се взираше, мълвейки:

— Да, знаех си. Тази униформа, тези копчета. Ти си войник.

— Но не от твоите. Моите началници са висши военни. Обърни се и продължавай да се движиш.