Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Защо дойде на приема, защото знаеше, че аз ще бъда тук ли?

— Да — призна той.

— Миналото си е минало, Стивън. И двамата пораснахме и се променихме. Имахме кратка любовна връзка много отдавна, но тя приключи.

— Влюбена ли си в германеца?

— Той е забавен. Как да се изразя, шармантен.

Изрече думите си безгрижно, но не прозвуча убедително.

— Шармантен не е думата, за която човек се сеща, когато погледне Фон Шюслер. По-скоро печален.

— Стивън — каза тя с предупредителен тон, — не е твоя работа да ровиш в сърцата на хората.

— Не. Ако въобще става дума за сърца. А не за нещо друго.

— Какво например?

— Ами, норка не се намира лесно в Москва.

— Получавам много добра заплата в момента. Шест хиляди рубли месечно.

— Всички рубли в хазната не стигат дори да купиш нещо, което го няма.

Едното ъгълче на устата й се изкриви в лукава усмивка.

— Това е подарък. Макар да е нищо в сравнение с подаръка, който получих от теб.

— И преди си споменавала за някакъв подарък, който си получила от мен. Какъв подарък, Лана?

— Руди е добър с мен — каза тя, пренебрегвайки въпроса.

— Той е щедър. Прави ми подаръци и какво от това?

— Не е в стила ти.

— И кое не е в стила ми?

— Да имаш връзка с мъж само защото ти купува норки и бижута.

Тя обаче не се хвана.

— Така изразява любовта си.

— Любов?

— Увлечението си, тогава.

— Да, но аз като че ли не вярвам, че ти… си увлечена по него, или греша?

— Стивън — каза тя раздразнено. — Не можеш да имаш към мен повече претенции.

— Знам това. Разбирам. Но трябва да се срещнем, да поговорим. Важно е.

— Да поговорим? — изсумтя тя. — Знам как говориш.

— Нуждая се от помощта ти. Трябва да се договорим за среща. Утре следобед свободна ли си? Ще се върнеш ли в Москва дотогава?

— Ще се върна — отвърна тя, — но не виждам причина да се срещаме.

— В парка „Соколники“. На обичайното място, където се виждахме преди…

— Стива — прекъсна го тя. — Тихо.

Внезапно Лана показа с глава към мъж, който се появи на верандата недалеч от мястото, където се разхождаха. Той се обърна, погледна натам и позна лицето му. Беше мъжът от ГРУ, който седеше на реда зад него в Болшой, който го заговори за нея.

— Виждал съм го и преди — прошепна Меткалф.

— Лейтенант Кундров от ГРУ — отговори тя тихичко. — Той е моят пазач.

— Твоят… пазач?

— Вероятно задачата му е важна, той е необичайно високопоставен, за да му поръчат да ме следи. Вече от година и половина е моя сянка. Отначало ми беше смешно. Където и да отидех, ме следваше. Имам среща с приятели в ресторант, а той е на съседната маса. Отивам да пазарувам, а той е на опашката зад мен. На всяко представление на Болшой, в което участвам, е на едно и също място. Накрая го поканих на чай. Направих го пред други хора, важни особи, на едно частно парти в Болшой, така че да не може да откаже.

— Защо?

— Защото исках да се запозная със своя надзирател. Вероятно един ден той ще нареди да ме приберат за екзекуция. Вероятно един ден той лично ще ме екзекутира. Предпочитам да познавам човека, който е приел съдбата ми като своя служебна задача.

— Но защо! Защо ще пращат по петите ти някой да те надзирава?

Тя вдигна рамене.

— Предполагам, че се дължи на положението ми, на това, че съм прима балерина — добави тя с развеселен глас. — Станах важна особа и затова ме наблюдават изкъсо. Една балерина, която поддържаше връзка с чужденец — капиталист, — беше изпратена на заточение в Сибир. Ние сме птици в клетка.

— Значи си се примирила — каза Меткалф на английски.

— Примирила — харесва ми тази дума. Как се пише?

Да се примириш с надзирателя си, помисли си Меткалф. Явно беше руски специалитет. Докато й казваше как се пише думата, забеляза, че човекът от ГРУ, лейтенант Кундров, вървеше през поляната към тях.

— Светлана Михайловна — каза той на руски със силния си баритонов глас, — добър вечер. Много е студено навън. Ще се разболеете.

— Добър вечер, Иван Сергеевич — отговори Лана с подчертана любезност. — Позволете ми да ви представя този бизнесмен, който е на посещение у нас.

— Стивън Меткалф — каза Кундров. — Да, мисля, че се запознахме в Болшой.

Те се здрависаха.

— Вие сте любител на балета, доколкото разбирам — попита Меткалф.

— Аз съм почитател на Светлана Михайловна.

— Аз също, но се страхувам, че сме част от много други.

— Вярно е — отговори руснакът. — Светлана Михайловна, вие прекарвате вечерта тук? Като гости на посланика?