Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Дали не премина проблясък на раздразнение върху лицето й?

— Вие знаете всичко за мен — отговори Лана весело. — Малко ски и езда. А вие?

— Не, не бях сред поканените, страхувам се.

— Срам и позор — възмути се Лана.

Кундров се обърна към Меткалф.

— Как успяхте да стигнете дотук? Предполагам, че не сте имали големи проблеми. В наши дни трудно се намира такси. Надявам се „Интурист“ да ви е осигурил кола и шофьор.

Явно той знаеше за опита на Меткалф да се измъкне от опашката си. Меткалф реши да се възползва от възможността да поправи грешката си.

— Истината е, че предпочитах никой да не разбере, че идвам тук. Няма да повярвате какви перипетии имах.

— Но защо? Това е съветският рай — отговори му човекът от ГРУ спокойно. — Тук няма тайни. Не и от нас.

Меткалф си придаде глуповат вид.

— Точно това е проблемът.

— Не съм сигурен, че ви разбрах.

— Вие, момчета — от ГРУ, НКВД или каквото и да е там, — сте големи дърдорковци. Клюкари. Изпускате се и клюките тръгват.

— Изпускаме се пред кого?

Меткалф облещи очи.

— Пред брат ми, кой друг? Заклех му се, че ще си гледам само бизнеса. Никакви партита. Дадох му дума. Последния път си навлякох достатъчно неприятности. Вижте, брат ми, той е сериозният човек от семейството, си мисли, че съм се променил. Смята, че съм влязъл в релси. Нека си мисли така. Заплаши ме, че ще ме отстрани от семейния бизнес, ако се върна към старите си навици.

— Колко трогателно — отговори Кундров. Но лукавата му усмивка показваше, че не вярва и дума от това, което Меткалф му каза. Той махна с ръка към дачата, сякаш да покаже всичките гости вътре. — И тези хора, никой от тях няма да ви забележи, вашият стар начин на живот? Никой от тях няма да каже и дума?

— Не се притеснявам от тях. А от проклетия шофьор. Британеца, който брат ми изпрати с мен уж да ме вози до срещите и да ме надзирава. От него се опитах да се измъкна.

— Е, можете да разчитате на моята дискретност — каза Кундров.

— Радвам се да го чуя — отвърна Меткалф. — Знаех, че мога.

Лана се изкашля.

— Ще ме извините ли, господа? Трябва да се връщам при Руди. Той ще си помисли, че съм го зарязала.

Час по-късно Меткалф се качи в бентлито на втория секретар в британското посолство, където имаше и други гости, които се връщаха в Москва. Настроението им беше пиянско, разменяха си закачки на висок глас, заливаха се от заразителен смях. Когато колата стигна в края на дългия черен път и тъкмо щеше да завие по павираното шосе, Меткалф изведнъж викна:

— По дяволите, забравих си куфарчето!

Няколко души измърмориха. Един от тях извика:

— Не, няма да се връщаме. Можеш да бъдеш сигурен, че момчетата от НКВД вече са го отворили и са задигнали съдържанието му.

— Само спри, ако обичаш — каза Меткалф.

— Да не си решил да се върнеш пеш? — възкликна женски глас.

— Ще подишам чист въздух — отговори Меткалф. — Ще хвана друга кола.

Слезе от бентлито и тръгна бавно обратно към дачата, докато автомобилът изчезна от погледа му. После спря, за да се огледа и да се увери, че никой не го наблюдава.

Рязко се отклони от пътеката и изчезна в гъстата гора. Беше сигурен, че никой не го видя. Нито преследвачът му със сивите очи, нито надзирателят на Лана Кундров. Ако беше сгрешил, ако все пак го следяха, последиците щяха да са огромни. Но той не можеше да бъде по-внимателен.

Под краката му пукаха клонки и иглички. След като навлезе дълбоко в гората, за да е сигурен, че не се вижда откъм пътеката и че фаровете на отпътуващите автомобили няма да го осветят, извади фенерчето и военния компас. Насочи лъча към компаса и ориентирайки се по магнитната стрелка, тръгна на север.

Не разполагаха с карта на района, така че Роджър беше съставил схема, използвайки координатите на компаса.

Меткалф знаеше, че Роджър е заровил предавателя в този участък на гората и беше обозначил мястото с проста система от знаци.

Обхождайки със светлинния лъч мястото във всички посоки, той търсеше дърво, белязано с червена боя. Мястото представляваше гъсталак от стари брези с обелени стволове и високи стройни борове. Извън тесния светлинен лъч мракът бе почти непрогледен. Под нощното небе се стелеше гъста покривка от облаци, които закриваха луната. Погледна си часовника. Червеният циферблат показваше почти два часа през нощта. Като във всяка гора и в тази не цареше мъртва тишина. Периодично вятърът разклащаше клоните на брезите. Тук-там пробягваха дребни животинки.