Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Инструкцията за работа с апарата беше мушната под капака на черната метална кутия, но Меткалф я бе научил наизуст. За миг остана неподвижен, за да чуе горските шумове. Долови шума от поклащането на клоните и далечния вик на нощна птица. Нищо друго. Коленете му се бяха намокрили със сняг и краката му започнаха да замръзват. Условията за работа бяха неудобни. Много по-лесно щеше да е, ако имаше възможност да използва предавателя в закрито помещение, но това бе немислимо. Но нямаше също смисъл да си усложнява живота повече от необходимото. Той свали зеления брезентов калъф, в който бе увит куфарът, и го положи върху земята. Така щеше да застане поне на сухо място. Облеклото му съвсем не беше подходящо за нощни похождения в гората: над вечерния си костюм носеше сиво кашмирено палто. Дрехите му се бяха изпоцапали и разкъсали, докато си проправяше път през гъсталака, а този външен вид намаляваше възможностите му да се измъкне, ако се наложеше. Веднага се забелязваше, че е скъпо облечен чужденец, бродещ из гората край Москва, което моментално щеше да породи съмнения, ако го хванеха; нямаше как да се направи на, да речем, местен човек с акцент, но така говореха мнозина граждани на Съветския съюз, които произхождаха от далечни краища, така че не акцентът му би станал непосредствен повод да бъде проверен. Дрехите бяха тези, които щяха да го издадат.

Някъде в подсъзнанието си Меткалф започна да репетира наум история, с която можеше да се оправдае в случай на нужда. Приличаше на гостенин от Америка и за такъв щеше да се представи. Беше отседнал в дачата за уикенда — Лана и Фон Шюслер прекарваха вечерта там, така че не беше неправдоподобно, — а той просто се бе загубил в гората по време на среднощна разходка. Щеше да им каже, че е бил с жена, омъжена жена, съпруга на аташе от посолството. Пожелали са да се усамотят и затова са отишли в гората, а тя вече се е прибрала в дачата… Умът му трескаво измисляше версия след версия, опитвайки се да открие най-достоверно звучащата.

И едновременно изпълняваше спешната си задача. От предния джоб на панталоните си измъкна малък черен овал с два накрайника: кристалът, който бе скрит умело в куфара му в хотела и който беше всъщност отключващият механизъм. Този кристал съдържаше кодираните честоти, на които щеше да предава и приема. Беше опасно да се съхранява заедно с предавателя, тъй като ако откриеха куфара, операционната безопасност щеше да бъде сериозно компрометирана. Човек не държи никога ключа и ключалката на едно и също място. Той прикачи кристала към извод Р в долната част на апарата, после мушна вътре извода на слушалките и включи копчето.

Закрепи фенерчето така, че да осветява предавателя. Трябваше да действа бързо: беше седнал на ярко осветено островче сред тъмната гора. Сега можеха да го забележат от стотици метри разстояние. А ако го хванеха, обстоятелствата щяха да бъдат повече от уличаващи. Веднага щяха да последват арест и карцер на „Лубянка“.

Извади от джобчето на палтото си пакет цигари „Лъки Страйк“ и писалка. В пакета беше скрил няколко малки листчета хартия. Взе едното. Беше еднократен код, напечатан върху азотна оризова хартия, за да може да изгори веднага, ако се наложеше да я унищожи. Освен това се разтваряше в гореща вода и можеше да се погълне в случай на необходимост. Отвъртя капачката на писалката, в която бе намушкана навита на руло копринена кърпичка с размери двайсет на осем сантиметра. Разгъна я върху брезентовия калъф. Коприната беше изписана от край до край с колонки от букви, разположени във вид на таблица.

Еднократният код върху оризовата хартия и шифърът, изписан на коприната, съдържаха най-модерната система за шифроване, измислена някога. Известна като таблицата на Вижьонер, тя беше разработена неотдавна в Лондон от службата на Чърчил за специални операции за агентите на терен. Британците изпреварваха далеч напред американците по отношение на кодовете и шифрите, оплакваше се често Корки, тъй като се отнасяха по-сериозно към шпионажа. Гениалното на тази система се състоеше в това, че беше съвсем проста и лесна за използване и същевременно непробиваема дори с помощта на най-модерните машини за разчитане на шифри. Всяка буква от английската азбука бе заместена с произволна буква. Кодът не съответстваше на нито един образец и шифрованият текст не можеше да се разчете, дори да бъде прехванат. Всеки код се използваше само по веднъж и после се унищожаваше. Единственият дубликат се съхраняваше в базата. Всеки код беше различен. Официалното название на този шифър, състоящ се от заместители на буквите, беше „Неопределен разбъркан код“. Корки често го наричаше „основното оръжие“.