Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Дали да не ги изхвърли, да ги пусне на земята и просто да се отърве от тях? А после какво? В момента, в който по-бегнеше, щяха да го последват и да открият онова, което зарежеше на земята. Ако ги изхвърлеше, докато бяга, само щеше да привлече вниманието върху тях. А той не желаеше да се лиши от жизненоважни пособия. Кристалът беше незаменим. Без него нямаше да може да се свързва с базата у дома. Без еднократните кодове и шифрите на коприната не би могъл да шифрова съобщенията си. Щеше да остане изолиран в Москва без средства за връзка с Коркоран.

Беше ясно, че няма избор. Трябваше да бяга, но в момента, в който тръгнеше, щяха да го последват. За миг изпита колебание, обмисляйки възможностите си, опитвайки се да избере най-добрата. Вторачи се в нощния мрак, мъчейки се да види кой приближава. Проклетият агент на НКВД, русият мъж с бледите очи, който сякаш го откриваше, където и да отидеше? Или лейтенант Кундров от ГРУ, надзирателят на Лана?

Не. Не беше нито един от двамата. Сега вече успя да долови в мрака очертанията на приближаващата фигура. Първоначално му се стори, че е военен с шуба и кепе. После Меткалф осъзна, че беше агент на НКВД. Забеляза ясно пагоните и значката на шапката. Определено от съветската служба за сигурност, най-вероятно от управлението за охрана, отделение към НКВД, чиито служители отговаряха за охраната на границите и на зоните със специален режим на сигурност.

Логично бе поделение на НКВД да е натоварено да патрулира в района около вилата на американското посолство. НКВД обичаше да държи под око всички чужденци, особено американците, а една вила извън града изискваше особено внимание. Органите за сигурност приемаха, че всички дипломати са шпиони. След като повечето съветски дипломати в чужбина бяха шпиони, защо и всяка друга страна да не постъпва по този начин? При това положение беше от значение за националната сигурност да се патрулира районът, опасващ собствеността на посолството. Не беше изключено в гората да имат някакво съоръжение. Горите около Москва бъкаха от бази и инсталации на Червената армия, ГРУ или НКВД.

Той обаче не очакваше патрул по това време на нощта. А дали не разполагаха тук с наблюдателен пост? Не, нямаше логика. Те патрулираха на групи най-малко по двама или трима. По това време на нощта обиколките им най-вероятно не бяха чести и затова Меткалф не беше чул или забелязал никакви признаци до този момент.

Но след като имаше един патрул, трябваше да има и още.

Войникът доближаваше все повече. Беше не по-възрастен от двайсет години, но това не означаваше, че е неопитен. Вървеше в тъмницата, без да използва фенерче, което подсказваше, че е обучен да броди нощно време из тия гори и че познаваше пътеките и сечищата. Руснакът имаше предимства пред Меткалф. Секундите течаха, не биваше да остава повече тук, скрит зад дървото. Ако патрулът приближеше още малко, щеше да забележи чужденеца.

Изведнъж лумна огьнче от кибритена клечка и също толкова бързо загасна.

Патрулът драсна клечката, но не за да си светне или да запали цигара. Беше сигнал — сигнал към другите Откъм далечината се чу шум — трополене на тежки обувки. Сега вече можеше да долови и гласове, бърза размяна на реплики. По това се разбираше, че става дума за нещо спешно. Останалите патрули от групата, известени от запалената клечка, започнаха да тичат, чупейки по пътя си клони и храсти, без да си правят труда да скрият движенията си. Те идваха точно към него!

Меткалф си плю на петите, промъкна се в тесен отвор между две дървета, и побягна през храстите, вдигайки шум, който не можеше да се избегне. Тичаше бързо, колкото му позволяваха условията. Придвижваше се зигзагообразно от сечище към сечище, взирайки се напред, за да разбере предварително откъде да мине, но нощта бе почти непрогледна и видимостта ограничена най-много до метър и половина.

Откъм гърба му долитаха виковете на руски, инструкциите, които издаваше старшият на групата. Макар че не смееше да се обърне, по промяната в шума, който вдигаха, разбра, че са се разделили и че всеки е поел по различна пътека с надеждата да установят посоката, в която се движи жертвата им.

Не използваха фенерчета. Най-вероятно не се нуждаеха от светлина, тъй като познаваха този участък от гората. А може би не искаха да губят време да вадят фенерчетата. Каквато и да беше причината, това бе от полза за Меткалф: тъмнината е най-доброто прикритие.

Припомни си смътно топографията на терена, макар и само онова, което бе видял, докато се разхождаха с Лана около дачата и докато го возеха в колата на тръгване от приема. Знаеше, че гората растеше върху хълмист терен, който завършва с падина. Беше я видял от задния двор на дачата. Вътрешното му чувство за ориентация му подсказа, че се движи в посока към падината. Доказателство за това бе и наклонът.